Джон Вердън - Намисли си число

— Е, още си е същата гадна малка колония от бунгала. При прилив и синьо небе човек почти би могъл да си помисли, че се намира на истински плаж. А после идва отливът, тинята смърди и си припомняш, че си в Бронкс.

— Така е — съгласи се Гърни.

Пет минути по-късно намалиха и след малко спряха на прашна уличка, точно срещу пролука в метална ограда, силно напомняща на онази около църковния паркинг. Надписана с боя табела на оградата оповестяваше, че това е клуб „Флаундър Бийч“ и паркирането става само с разрешение. Спретната редичка дупки от куршуми почти бе срязала знака през средата.

Споменът за купона отпреди три десетилетия нахлу в ума на Гърни. Той се зачуди дали това е същият вход, който бе използвал тогава. Ясно помнеше лицето на момичето, чийто рожден ден празнуваха — дебело девойче с две опашки и шини на зъбите.

— Най-добре да паркирам тук — заяви Клам, като отново намекваше за невъзможните за преминаване улици на мърлявия район. — Надявам се да нямате нищо против да походим пеша.

— Божичко, за колко стар ме мислиш?

Клам отвърна с особен смях и въпрос за отклоняване на вниманието, докато слизаха от колата:

— От колко време сте полицай?

Нямаше особено желание да обсъжда пенсионирането си и специалното временно назначение, така че просто каза:

— Двайсет и пет години.

— Това е шантав случай — заяви Клам, като че ли подобна забележка бе естествено продължение на казаното. — Не става дума само за раните от нож. Има още нещо.

— Сигурни ли сте, че са рани от нож?

— Защо питате?

— В нашия случай е счупена бутилка — счупена бутилка от уиски. Открихте ли някакво оръжие?

— Не. Един тип от съдебна медицина каза „вероятно рани от нож“… обаче двустранни, като от кама. Предполагам, че и остро парче стъкло би могло да направи подобни разрези. И някак назад, като че ги е блокирало нещо. Още нямаме доклада от аутопсията. Но, както казвах, не е само това. Съпругата… не знам, има нещо сбъркано в нея.

— В какъв смисъл сбъркано?

— В какъв ли не! Първо, тя е някаква религиозна откачалка. Всъщност именно това е алибито й. Била на молитвена сбирка.

Гърни сви рамене.

— Нещо друго?

— Взема много сериозни лекарства. Пие разни силни хапчета, за да не забравя, че именно това е родната й планета.

— Надявам се да продължава все така да си ги пие. Нещо друго да те притеснява в нея?

— Ооо, да! — възкликна Клам, като спря на средата на тясната уличка, по която вървяха и която приличаше повече на пътечка, отколкото на улица. — Лъже за нещо. — Очите му се присвиха, сякаш го боляха. — Има нещо, което не ни казва. Или може би онова, което ни казва, са пълни глупости. А може би и двете. Това е къщата. — Клам посочи едно тумбесто бунгало вляво от тях. Беше отдалечено от улицата на около три метра. Олющената му боя беше отровнозелена. Вратата пък бе в червеникавокафяво. Гърни си помисли, че цветът е като на засъхнала кръв. Жълта полицейска лента, прикрепена към преносими подпори, ограждаше малкия занемарен имот. Трябваше му само джувката отпред, за да се превърне в идеалния подарък — само че от ада.

Клам почука на вратата.

— А, има още нещо — сети се той. — Тя е огромна.

— Огромна?

— Ще разберете.

Предупреждението не успя да подготви Гърни за жената, която отвори вратата. Тя тежеше над 140 килограма, ръцете й бяха като бедрата на нормален човек. Изглеждаше не на място в малката къщичка. А детинското личице върху това туловище изглеждаше още по-нелепо. Огромно, неуравновесено и замаяно дете. Късата й черна коса бе разделена и сресана на път като на малко момиченце.

— Мога ли да ви помогна? — попита ги тя, макар да изглеждаше като последния човек на земята, от когото можеш да очакваш помощ.

— Здравейте, госпожо Шмит, аз съм детектив Клам. Помните ли ме?

— Здравейте — произнесе думата, като че я четеше от разговорник на чужд език.

— Бях тук вчера.

— Спомням си.

— Трябва да ви зададем още няколко въпроса.

— Искате да знаете нещо повече за Албърт?

— Да, част от тях касаят него. Може ли да влезем?

Без да отговори, тя обърна гръб на вратата, прекоси малката всекидневна, в която се влизаше директно от входа, и седна на дивана в нея. Той потъна и почти се изгуби под огромната тежест на телесата й.

— Седнете — им каза тя.

Двамата мъже се огледаха. Нямаше столове. Единствените други предмети в стаята бяха натруфена масичка за кафе, върху която се кипреше напълно неподходяща за нея евтина ваза с изкуствени розови цветя, празна библиотека и един телевизор, достатъчно голям за бална зала. Голият шперплатов под беше чист, като се изключат няколко разпилени нишки от изкуствена материя. Това вероятно означаваше, че килимът, върху който е било открито тялото, е отнесен в лабораторията по съдебна медицина за изследване.