Джон Вердън - Намисли си число

— Някои хора смятат така.

— Чувал съм, че някои ефективни терапии залагат на конфликтността и сблъсъците.

— Не и тук — увери го Мелъри. — Нашият подход е мек и приветстващ. Любимото ни местоимение е „ние“, не „ти“ или „вие“. Говорим за нашите провали, страхове и ограничения. Никога не сочим с пръст хората и не обвиняваме тях за нещо. Вярваме, че обвиненията по-скоро биха издигнали по-високо стените на отрицание, отколкото да ги разрушат. След като прегледаш някоя от книгите ми, ще разбереш по-добре тази философия.

— Просто си мисля, че понякога на земята се случват неща, към които няма как да се приложи философия.

— Думите съвпадат с делата ни.

— И няма никакви сблъсъци?

— Защо продължаваш да настояваш?

— Просто се зачудих дали не си сритал някого в топките достатъчно силно, за да му се прииска да отвърне.

— Подходът ни не разгневява хората. Освен това, което и да е това приятелче с писмата, със сигурност е от онази част от живота ми, която няма нищо общо с института.

— Може би да, а може би не.

Мелъри се намръщи объркано.

— Той се е спрял на пиянските ми години, захванал се е с нещо, което съм направил, докато съм бил пиян, така че трябва да е било преди да основа института.

— От друга страна, може да е някой, с когото имаш взаимоотношения в настоящето и който е прочел за пиенето в книгите ти, а сега иска да те изплаши.

Докато погледът на Мелъри изследваше новите възможности, в помещението влезе една млада жена. Имаше интелигентни зелени очи и червена коса, хваната на конска опашка.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Мисля, че трябва да прегледате телефонните си съобщения. — Тя подаде на Мелъри малка купчинка розови бележки.

Изненаданото му изражение подсказа на Гърни, че не му се случва често да го прекъсват по този начин.

— Или поне — добави тя, като повдигна вежда многозначително — бележката най-отгоре със сигурност ще представлява интерес за вас.

Мелъри я прочете два пъти, после се наведе и я подаде през масата и на Гърни, който също я изчете два пъти.

На реда за адресата пишеше „Господин Мелъри“.

На реда за подателя — „Х. Арибда“.

Гърни запита младата жена дали собственоръчно е записала съобщението. Тя погледна към Мелъри.

Той се извини:

— Съжалявам, трябваше да ви запозная. Сю, това е един мой стар и много добър приятел, Дейв Гърни. Дейв, запознай се с прекрасната ми асистентка, Сюзън Макнийл.

— Приятно ми е да се запознаем, Сюзън.

Тя се усмихна учтиво и отговори:

— Да, аз записах съобщението.

— Мъж или жена?

Тя се поколеба:

— Странно е, че питате. Първото ми впечатление бе за мъж. Мъж с тънък глас. А после вече не бях толкова сигурна. Гласът се промени.

— По какъв начин?

— Първоначално имах чувството, че е мъж, който се опитва да звучи като жена. После пък ми се стори, че може да е жена, която се прави на мъж. Имаше нещо неестествено, нещо насилено.

— Интересно — отсъди Гърни. — И още нещо — записахте ли всичко, което каза?

Тя отново се поколеба.

— Не съм сигурна, че разбирам какво точно имате предвид.

— Струва ми се — обясни той, стиснал между пръстите си розовото листче, — че това съобщение ви е било продиктувано много внимателно, включително с местата, където свършва всеки стих.

— Точно така.

— Тоест, той трябва да ви е казал, че подредбата на стиховете е важна и че трябва да ги запишете точно както ви ги диктува.

— А, разбирам. Да, той ми каза къде започва и свършва всеки стих.

— Беше ли казано нещо друго, каквото и да е, което не е написано тук?

— Ами… всъщност да, той каза още нещо. Преди да затвори, попита дали съм пряко подчинена на господин Мелъри в института. Потвърдих и тогава той заяви: „Няма да е зле да си потърсите нова работа. Чувам, че духовното обновление е отмираща индустрия“. После се разсмя. Явно смяташе това за много смешно. Накрая ми нареди веднага да предам съобщението на господин Мелъри. Затова и го донесох от офиса. — Погледът, с който стрелна Мелъри, бе разтревожен. — Надявам се да не съм сбъркала.

— Не си, точно така трябваше да направиш — успокои я Мелъри, имитирайки човек, който контролира ситуацията.