Джон Вердън - Намисли си число

За нещастие мисълта за „Старбъкс“ му напомни за един определен тип клиенти на заведението — млади и преуспели — а това веднага извика в ума му образа на Кайл. Той трепна наум — това бе обичайната му реакция. Подозираше, че я предизвиква неосъщественото му желание да има син, който смята, че може да взема пример от едно умно ченге; син, който да е по-склонен да се обръща за съвет и насока към него от Кайл. Кайл — невъзприемчив и недосегаем в онова абсурдно скъпо порше, за което бе платил с абсурдно високата си заплата от Уолстрийт на смешната възраст от 24 години. Въпреки това трябваше да върне телефонното му обаждане, дори хлапето да искаше да поговорят за последния му ролекс или ски-пътуване до Аспен.

Гърни плати кафето и се върна в колата си. Докато мислеше за предстоящото обаждане, телефонът му иззвъня. Мразеше съвпаденията и затова изпита облекчение, като видя, че не е Кайл, а Марк Мелъри.

— Тъкмо получих днешната поща. Звъннах у вас, но вече беше излязъл. Маделайн ми даде номера на мобилния ти. Надявам се, че нямаш нищо против, че ти се обаждам.

— Какъв е проблемът?

— Чекът ми се върна. Мъжът, който се оказа, че държи пощенската кутия в Уичърли, където изпратих чека на стойност 289.87 долара за Арибда — ми го върна с бележка, че там няма човек с такова име. Пише, че съм сбъркал адреса. Само че аз го проверих отново. Номерът на пощенската кутия е правилен. Дейви? Там ли си?

— Тук съм. Просто се опитвам да схвана случилото се.

— Нека ти прочета бележката. „Открих запечатано писмо в пощенската си кутия. Адресът е сбъркан. Тук няма никой, който да се казва Х. Арибда.“ Подписано е от Грегъри Дърмот. Заглавната част на бланката — написано е върху фирмена бланка — гласи „Системи за сигурност ГД“, има и адрес, и телефонен номер в Уичърли.

Гърни се канеше да сподели почти стопроцентовата си увереност, че Х. Арибда не е истинско име, а интересна игрословица с названието на митичен водовъртеж — водовъртеж, който разкъсвал жертвите си на парчета. Прецени обаче, че въпросът е достатъчно обезпокоителен и без това допълнение. Новото развитие можеше да почака, докато стигне в института. Каза на Мелъри, че ще е при него до час.

Какво ставаше, по дяволите? Нямаше логика. Каква бе причината да бъде изискана определена сума пари, чекът — изпратен на лице с мрачно митологично име, обаче на погрешен адрес — със съзнанието, че ще бъде върнат на подателя? Защо бе това сложно и на пръв поглед безсмислено встъпление към противните стихотворения?

Броят на озадачаващите аспекти на този случай се увеличаваше, а заедно с него — и интересът на Гърни.

Пиъни бе град, на два пъти изтриван от историята, която се стремеше да отрази. Намираше се в съседство с Уудсток и претендираше, че има същото многоцветно, ръчно боядисано, еуфорично и халюциногенно рок-концертно минало. Уудсток подхранваше в отговор собствената си фалшива аура, създадена благодарение на асоциирането на името му с обвития в марихуанен дим концерт, който всъщност се бе състоял на петдесет мили от него, в една ферма в Бетел. Образът на Пиъни бе резултат от използването на евтини трикове. На тази въображаема основа бяха изникнали лесно предвидими търговски структури — книжарници за Ню Ейдж литература, салони, в които се гледаше на карти Таро, търговски центрове, в които се предлагаха друидски атрибути и такива за уика-магии, студия за татуировки, места за представления, вегетариански ресторанти. Идеален център, привличащ грохнали от старост деца на цветята, почитатели на рок групи като „Грейтфул Дед“, пътуващи в древните си автобуси „Фолксваген“ от фестивал на фестивал, и луди еклектици, облечени във всичко — от кожа до пера.

Разбира се, тези цветни, ярки и чудати елементи предоставяха на туристите множество възможности да похарчат парите си. От това се възползваха магазините и закусвалните, чиито имена и обзавеждане бяха само леко екстравагантни и чиито изделия бяха направени така, че да привличат по-заможните посетители. Последните си представяха, че по този начин изследват една маргинална култура.

Пътищата, които започваха от бизнес района на Пиъни и образуваха рехава мрежа, водеха до недвижими имоти, чиито цени се бяха удвоили и утроили след 11-ти септември, когато множество богати нюйоркчани, подгонени от параноя, бяха запленени от фантазията за убежище на село. Жилищата из хълмовете, заобикалящи селището, нарастваха и като брой, и като големина; джиповете се променяха от „Блейзър“-и и „Бронко“ на „Хамър“-и и „Ленд роувър“-и, а хората, които идваха за почивните дни, бяха облечени в онова, което Ралф Лорен им казваше, че носят хората в провинцията.