Джон Вердън - Намисли си число

Отново бе права.

— Как беше концертът? — попита той.

— Първата част бе барокова и чудесна. Втората беше в стил двайсети век и не толкова хубава.

Канеше се да изкаже собственото си ниско мнение за съвременната музика, но размисли.

— Какво ти попречи да заспиш? — попита го.

— Не съм съвсем сигурен.

Усети недоверието й. Пусна ръката му. Нещо цопна в езерото на няколко метра от тях.

— Не можах да се отърся от мислите за случващото се с Мелъри — призна той.

Тя не отговори.

— Разни откъслечни идеи и парченца информация непрекъснато се въртяха в главата ми — не водеха никъде — просто ме накараха да се чувствам неудобно… бях твърде уморен да мисля ясно.

Тя отново не каза нищо, само мълчеше замислено.

— Не спрях да мисля за името в бележката.

— Х. Арибда?

— Как…? Чула си ни да го споменаваме ли?

— Имам добър слух.

— Зная, но винаги ме изненадваш.

— Може да не е в действителност Х. Арибда, знаеш ли? — попита го по онзи уж импровизиран начин, за който той знаеше, че е всичко друго, но не и необмислен.

— Какво? — спря се той.

— Може да не е Х. Арибда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, преживявах мъчително едно от дисхармоничните зверства през втората половина на концерта и размишлявах за това как някои съвременни композитори наистина мразят виолончелото. Как изобщо насилваш такъв прекрасен инструмент да издава толкова болезнени звуци? Ужасяващо стържене и вой.

— И…? — подкани я нежно, като се опитваше да не проличи, че любопитството го изнервя.

— И щях да си тръгна в този момент, но не можех, защото бях закарала Ели дотам.

— Ели?

— Ели, живее в подножието на хълма — закарах я, за да не ходим с две коли. Само че на нея, един господ знае защо, концертът явно й харесваше.

— Да?

— Така че се запитах — какво мога да направя, за да мине по-бързо времето и да не се изкуша да удуша музикантите?

В езерото се чу нов плясък и тя се спря да послуша. Той наполовина усети, наполовина почувства усмивката й. Маделайн обичаше жабите.

— И?

— И си помислих, че трябва да направя коледния списък, хората, на които да изпратя картички — вече е почти ноември — така че си извадих химикалката и на гърба на програмата написах „картички за Х. ден 3 3 Xmas, Christmas — Коледа, Христов ден. — Б.пр. “ — не цялата дума коледа, нито Христов ден, ами с кръстче, Х-И-К-С-Д-Е-Н — обясни тя, като го произнесе буква по буква.

В тъмнината той по-скоро усети, отколкото видя, въпросителния й поглед, с който сякаш го питаше дали я разбира.

— Продължавай — подкани я той.

— Всеки път като видя това съкращение, то ми напомня за малкия Томи Милакос.

— За кого?

— Томи от училището „Непорочната Богородица“, беше хлътнал по мен в девети клас.

— Мислех, че се казваше „Печалната Богородица“ — прекъсна я Гърни, внезапно подразнен.

Тя замълча за кратко, докато той схване шегата й, после продължи:

— Както и да е. Един ден сестра Имакулата, която беше много едра, започна да ми крещи, защото бях съкратила Христов ден като Х. Ден в един тест върху католическите свещени празници. Викаше, че който го пише по този начин, нарочно слага кръст и зачерква Христа от Христов ден . Беше побесняла. Даже си помислих, че ще ме удари. И точно тогава Томи — сладкият Томи с големите кафяви очи — скочи от мястото си и извика: „Това не е «хикс»!“. Сестра Имакулата беше шокирана. За пръв път някой се осмеляваше да я прекъсне. Тя се втренчи в него, обаче той отвърна на погледа й, смелият ми малък приятел. „Това не е английска буква“, заяви. „Гръцка е. Същата, като английското «х». С тази буква започва «Христос» на гръцки.“ А, естествено, Томи Милакос беше грък, така че всички бяхме сигурни, че е прав.

Колкото и да бе тъмно, той си помисли, че я е видял да се усмихва нежно при спомена, даже заподозря, че е чул и лека въздишка. Надяваше се да греши за въздишката. И още нещо го притесни — дали наистина бе прехвърлила предпочитанията си от кафяви очи към сини? „Стегни се, Гърни, та тя говори за девети клас!“ — нахока той сам себе си.

А тя продължи:

— Тоест, възможно е „Х. Арибда“ всъщност да е „Хикс. Арибда“? Или „Харибда“… Това не е ли от гръцката митология?

— Да, така е — потвърди той — колкото на нея, толкова и на себе си. „Между Сцила и Харибда…“

— Това значи нещо като „между чука и наковалнята“, нали?

Той кимна:

— Да, нещо такова.

— Кое какво е?

Той като че ли не чу въпроса й, тъй като умът му бе зает бясно да обмисля новите логически връзки, които внушаваше името „Харибда“, и да преценява възможностите.