Джон Вердън - Намисли си число

Ловците, пожарникарите и учителите отстъпиха мястото си на адвокати, инвестиционни банкери и жени на определена възраст, чиито бракоразводни споразумения им даваха възможност да финансират културните си дейности, грижите за кожата и разширяващите кръгозора занимания с всевъзможни гурута. Всъщност Гърни подозираше, че именно склонността на местното население да разрешава проблемите си с помощта на някой гуру бе убедила Марк Мелъри да установи бизнеса си тук.

Той слезе от окръжната магистрала точно преди центъра на селото, следвайки инструкциите на „Гугъл“, и пое по шосе Филчърс Бруук, което се виеше като змия по обраслия с дървета хълм. Най-накрая то го отведе до крайпътна стена, изградена от местния пясъчник и висока над 120 метра. Стената се издигаше стъпаловидно, достигайки близо три метра височина, и се точеше успоредно на платното в продължение на поне четвърт километър. На стъпалата, получени по този начин в горната й част, бяха засадени бледосини астри. Приблизително по средата й, на разстояние от около 15 метра един от друг, бяха разположени два официални портала — вход и изход на описващо кръг шосе.

На стената, встрани от първия портал, беше закрепена дискретна бронзова табела: „Институт за духовно обновление на Мелъри“.

Когато пое по алеята, Гърни установи, че красотата на мястото сякаш бе застанала на фокус. Накъдето и да погледнеше, усещането бе за случайно постигнато съвършенство. Отвъд посипаната с чакъл алея есенните цветя растяха свободно и необезпокоявано. Въпреки това той бе уверен, че този небрежен вид е внимателно поддържан — точно какъвто бе и самият Мелъри. Както и в много други убежища на живеещите далеч от общественото полезрение скромни богаташи, внушението бе за изпипана до най-дребната подробност непринуденост. Природата бе такава, каквато трябваше да бъде: никъде не се виждаше неприбрано увехнало цветче.

Алеята отведе Гърни до голямо имение в колониален стил, което бе толкова внимателно обгрижвано, колкото и градините. Пред къщата бе застанал внушителен мъж с надменно лице и червеникава брада, който го оглеждаше с интерес. Гърни свали прозореца и попита къде може да паркира. Мъжът отговори с прекрасен британски акцент, че трябва да продължи до края на алеята.

За нещастие това отведе Гърни през втория портал отново на Филчърс Брук Роуд. Подкара отново през входа, мина пак по алеята и стигна пред къщата, където високият англичанин го наблюдаваше любопитно.

— Краят на алеята ме отведе на пътя — обясни му. — Да не би да съм пропуснал нещо?

— Какъв проклет глупак съм само! — извика мъжът с преувеличено огорчение, което изобщо не приличаше на естественото му поведение. — Смятам, че зная всичко, но през повечето време греша!

Гърни заподозря, че човекът може би е луд.

В този момент забеляза и втора фигура на сцената.

В сянката на гигантски рододендрон бе застанал и ги наблюдаваше напрегнато един мургав набит мъж, който сякаш чакаше прослушване за „Семейство Сопрано“.

— А — извика отново англичанинът, — ето го вашия отговор! Сара ще ви вземе под крилото си. Тя е вашият човек! — И след като произнесе тези думи с театрален апломб, той се обърна и се оттегли с широки крачки, следван на известно разстояние от карикатурния гангстер.

Гърни подкара колата си към мястото, където една жена бе застанала на алеята. На пълното й лице бе изписана загриженост. Гласът й прозвуча съчувствено:

— Божичко, божичко — карали сте в кръг! Това посрещане съвсем не е приятелско! — Прекалената загриженост в очите й бе тревожна. — Нека се погрижим за колата ви. Така ще можете да влезете направо в къщата!

— Не е необходимо. Бихте ли ми казали просто къде е паркингът?

— Ама разбира се! Само ме последвайте. Искам да се уверя, че този път няма да се изгубите! — Тонът й подсказваше, че задачата е значително по-сложна и неизпълнима, отколкото човек би могъл да си представи.

Жената помаха с ръка на Гърни да я последва. Жестът беше широк и разточителен, като че направляваше цял керван. В другата й ръка, която бе притиснала към тялото си, имаше затворен чадър. Преднамерено бавните й крачки разкриваха притеснението й, че Гърни може да я изгуби от поглед. Когато достигна една пролука в храстите, тя отстъпи настрани, след което посочи на Гърни едно тясно разклонение на алеята, което пресичаше храсталака. В момента, в който се изравни с нея, тя метна чадъра през отворения прозорец към него.