Джон Вердън - Намисли си число

— Дръж! — изкрещя.

Той спря, сащисан.

— Нали знаете какво казват за планинското време — обясни му тя.

— Сигурен съм, че ще се оправя. — Той я подмина и продължи по алеята към паркинга — място, което можеше да поеме два пъти повече коли, отколкото бяха паркирани в момента на него. Гърни преброи шестнайсет. Спретнатото правоъгълно пространство бе сгушено между вездесъщите цветя и храсти. Величествен червенолист бук в единия му край отделяше паркинга от триетажна червена плевня, чийто цвят пламтеше като жив под косите слънчеви лъчи.

Избра си място между два гигантски джипа. Докато паркираше, осъзна, че една жена го наблюдава иззад ниска леха с далии. Слезе от колата и й се усмихна учтиво — тя приличаше на изтънчена теменужка с изящни и деликатни черти и изглеждаше някак старомодна. Помисли си, че ако бе актриса, би била много подходяща за ролята на Емили Дикинсън в „Красавицата на Амхърст“.

— Дали не бихте ми казали къде да открия Марк…

Обаче теменугата го прекъсна със собствения си въпрос:

— Кой, мамка му, ти каза, че можеш да паркираш тук?!

От паркинга Гърни тръгна по павирана пътека, която заобикаляше голямото имение, очевидно използвано за офис и лекционен център. По нея стигна до по-малка къща, отново в колониален стил. Разстоянието между двете бе около петстотин метра. Край пътеката имаше малка табела, на която със златни букви бе написано „частен дом“.

Преди да успее да почука, Марк Мелъри отвори вратата. Облеклото му бе подобно на онова, което бе носил при посещението си в Уолнът Кросинг — небрежно-скъпо — и му придаваше вид на богат земевладелец, особено на фона на архитектурата в стил крал Джордж и разточителния пейзаж.

— Приятно ми е да те видя, Дейви!

Гърни влезе в просторно антре с кестенов под, обзаведено с антики, а Мелъри го поведе към удобен кабинет в задната част на къщата. Силен огън пращеше и изпълваше стаята с аромат на череша. Право срещу камината бе разположен диван, а от двете му страни — по едно голямо кресло със странични облегалки за главата, като по този начин местата за сядане оформяха полукръг пред огъня. Когато се настаниха в креслата, Мелъри попита дали се е затруднил при обиколката си из имението. Гърни му предаде трите странни разговора, които бе провел, а Мелъри обясни, че тези три лица са гости на института и поведението им се дължи на терапията за преоткриване на собствената им личност.

— По време на престоя си при нас — каза той, — всеки гост изиграва десет различни роли. Първият ден, например, е „Онзи, който прави грешки“ — предполагам, че именно нея е играел Уърт Партридж, англичанинът, когато си го срещнал. На следващия ден става „Онзи, който помага“ — затова Сара е предложила да ти паркира колата. Друга роля е „Онзи, който се противопоставя“. Дамата, с която си се сблъскал накрая, явно е изпитвала твърде голямо удоволствие от представлението.

— А какъв е смисълът?

Мелъри се усмихна.

— През целия си живот хората играят определени роли. Съдържанието им — сценарият, ако предпочиташ — е предсказуем и подчинен на строга логическа последователност, макар рядко да се възприема съзнателно или като въпрос на избор. — Явно набираше скорост, независимо че навярно бе използвал тези встъпителни изречения стотици пъти. — Това, което правим тук, е много просто, макар голяма част от гостите ни да го считат за твърде задълбочено и сложно. Ние ги караме да осъзнаят какви са ролите, които несъзнателно играят, каква е ползата и каква — цената им, а също и как се отразяват на околните. Когато гостите ни успеят да съзрат ясно модела си на поведение, ние им помагаме да осъзнаят, че всеки модел е въпрос на избор. Могат да го запазят или отхвърлят. А после — и това е най-важната част — ние им предоставяме програма, начин на действие, с която да заместят разрушителните модели с по-здравословни.

Безпокойството му, забеляза Гърни, намаляваше, докато говореше. Темата бе извикала библейски блясък в очите му.

— Между другото, възможно е всичко това да ти звучи познато. Модел, избор, промяна — това са трите най-използвани думи в мръсния и захабен от употреба речник на себепознанието. Само че нашите гости твърдят, че онова, което правим тук, е различно. Онзи ден един от тях ми заяви: „Господ държи това място на дланта си“.

Гърни се опита да прикрие скептицизма в гласа си:

— Явно терапевтичният ефект е много силен.