Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

— Каза, че виждаш опасност. С какво е опасна?

Той си я представи как се навежда над него, опряла нож в гърлото му — Addio, mio bello, addio.

— Не съм казала, че тя е опасна, а само че виждам опасност. Възможно е ти да си този, който е опасен за нея. Или някой друг да е опасен и за двама ви.

— Тогава трябва ли да я избягвам?

Циганката сви фаталистично рамене.

— Не можеш да я избегнеш.

Самата тя също беше красива. Поне в очите на Треслъв. Изпито и трагично лице, с кръгли златни обеци и, както му се струваше, с лек бирмингамски акцент. Ако не беше акцентът, щеше вече да се е влюбил в нея.

Тя всъщност не му каза нищо ново. Той бездруго знаеше, че някой или нещо го чака.

Нещо по-значимо от обикновена злополука.

Той беше създаден за бедствия и гибел, но винаги се случваше на друго място, когато те връхлитаха. Веднъж едно дърво бе паднало и бе премазало човек, вървящ на половин метър след него по тротоара. Треслъв беше чул вика и се бе зачудил дали е неговият собствен. В лондонското метро се бе разминал със стрелец-психопат само на един вагон разстояние. Дори не беше разпитан от полицията. А едно момиче, което обичаше с безнадеждния копнеж на ученик — дъщеря на приятел на баща му, същински ангел с кожа, нежна като листенцата на късна лятна роза, и очи, които винаги изглеждаха влажни — бе умряло от левкемия още ненавършило и четиринайсет години, тъкмо докато той се намираше в Барселона и ходеше по врачки. Семейството му не го бе известило за последните й часове, нито дори за погребението й. По-късно му бяха казали, че не са искали да му развалят ваканцията, но истината беше, че нямаха особено доверие на твърдостта на духа му. Хората, които познаваха Треслъв, сериозно се замисляха, преди да го поканят на нечий смъртен одър или погребение.

Така че той все още разполагаше с целия си живот за губене. Беше на четиридесет и девет, в добро физическо здраве, не беше имал дори цицина, откакто като бебе се бе ударил в коляното на майка си, и все още не беше овдовявал. Доколкото му бе известно, нито една от жените, които бе обичал или познавал сексуално, не бе умряла, но пък и малко от тях се бяха задържали достатъчно дълго, та да може смъртта им да послужи за затрогващ финал на нещо, което да се нарече голяма любов. Това неконсумирано очакване на трагичното събитие му придаваше неестествено младолик вид — вида, който понякога придобиват преродилите се във вярата си хора.

Беше топла вечер в края на лятото и луната светеше отвисоко и неспокойно. Треслъв се прибираше от унила вечеря с двама стари приятели, единият на неговите години, а другият доста по-възрастен, и двамата наскоро овдовели. Въпреки всички рискове на улицата той реши да повърви през една добре позната част на Лондон, размишлявайки в ретроспекция върху тъгата на нощта, преди да вземе такси към вкъщи.

Такси, а не метрото, макар най-близката станция да се намираше само на стотина метра от дома му. Човек, боящ се колкото него от онова, което може да го сполети на повърхността на земята, трудно щеше да се реши да се спусне под нея. Не и след като по чудо се бе разминал със стрелеца.

— Колко неизразимо тъжно — промълви той почти на глас. Имаше предвид смъртта на съпругите на своите приятели и смъртта на жените въобще. Но мислеше също и за мъжете, които оставаха сами, в това число и за себе си. Ужасно е да загубиш жената, която си обичал, но не по-малко ужасно е изобщо да нямаш жена, която да вземеш в прегръдките си и да приласкаеш, преди трагедията да се разрази…

— Без това, за какво съм аз самият? — запита се той, защото не беше човек, който функционира добре, оставен сам на себе си.

Премина покрай сградата на БиБиСи, институция, за която някога бе работил и хранил идеалистични надежди, но която сега мразеше до степен на ирационалност. Ако омразата му бе рационална, щеше най-малкото да се погрижи да не минава покрай нея толкова често, колкото го правеше.

— Дрисня — изруга тихо и безсилно той.

Така се обиждаха децата в забавачката.

Именно това мразеше в БиБиСи — тази компания го беше вдетинила. „Лелката“, както галено я наричаше нацията. Но лелите са двусмислени фигури, що се отнася до нежността, коварни и ненадеждни, преструващи се, че даряват любов само дотогава, докато самите те страдат от нейния недостиг. Треслъв бе на мнение, че БиБиСи пристрастява хората, които я слушат, докарвайки ги до състояние на дебилна зависимост. Тя правеше същото и със служителите си — оковаваше ги в самомнение и повишения, осакатявайки ги за какъвто и да било друг живот. Треслъв беше жив пример за това. Вярно, не повишен, а само осакатен.