Песен за нибелунгите

„Навярно вие прав сте“ — • обади се тук царят. —
„Аз виждам как храбрецът • и свитата изгарят
да блеснат с свойта дързост. • Затуй сега да слезем
при него ние долу, • при рицаря любезен.“

„Туй бива“ — рече Хаген. — • „Не ще вам навреди:
той сам е благородник • и цар ще наследи.
От външността личи му • и Бог ми е свидетел,
че не съвсем без повод • насам се е завтекъл.“

Владетелят отвърна: • „Тогаз да заповяда.
Той храбър и почтен бил, • разбирам аз с отрада —
от полза туй ще бъде • в Бургундия за всинца.“
И Гунтер се отправи • навън да срещне принца.

Със свитата си царят • прие достойно госта,
така че той приятно • бе изненадан доста.
С поклон левентът снажен • тозчас благодари им,
загдето му оказват • такъв радушен прием.

Поде тогава Гунтер, • очакващ новина:
„Отде, храбрецо Зигфрид, • дошли сте в таз страна,
във Вормс на Рейн каква вас • ви води орисия?“
А гостът отговори: • „Аз няма що да крия.

В земите на баща ми • разчу се скоро вест,
че тук при вас живеят • (да видя ще е чест)
герои най-сърцати • (заради тях се вдигнах),
каквито цар е имал. • И ето ме — пристигнах.

За храбростта ви лична • се носи също слава,
че няма друг владетел • тъй смел и с власт такава.
Навред така говорят • из вашата земя,
та сам да го изпробвам • сега ще се стремя.

Аз рицар съм, комуто • корона се полага,
за мене искам също • да казват: юначага —
достоен покорител • на люде и царства.
Животът и честта ми • залог са за това.

Дори и да сте храбър • тъй както се говори,
не ме е никак грижа • кому как ще се стори
и аз ще ви отнема • богатствата прекрасни,
земите, твърдините; • те мен ще са подвластни.“

Със свитата си царят • остана изумен
при новината, чута • от госта дръзновен,
току-така страната • решил да покори.
И воините на царя • вестта му възмути.

„Нима съм аз заслужил“ — • запита Гунтер остро, —
„със силата си някой • да ми отнеме просто
предците ми що дълго • изграждали са с чест?
Ний рицари не ще сме, • допуснем ли го днес!“

„Пред вас не ще отстъпя“ — • юнакът възрази. —
„Не си ли защитите • страната от врази,
то аз ще я владея. • А вий щом покорите
наследството ми силом, • вовек ще го държите.

Имотът ни изглежда • напълно уравнен.
Единият от нас щом • излезе победен,
на другия се всичко — • земя, народ — полага.“
Туй Гернот, пък и Хаген • отхвърлиха веднага.

„Не сме си“ — каза Гернот — • „поставяли за цел
земи да придобием • до някакъв предел
дори с човешки жертви. • Нам с право се полага
земята ни и никой • насам да не посяга!“

Другарите му мрачно • стояха до един.
Сред тях от Мец героят, • напетият Ортвин,
продума: „Този изход • съвсем не ме теши.
Юнакът непочтено • мира с вас наруши.

Щом нямате вий с брат си • готовност за отбрана,
дори и да докара • войската си подбрана,
аз смятам да се бия • със Зигфрид лично даже,
дорде от наглостта си • накрай не се откаже.“

Тез думи разгневиха • ксантенския левент:
„Ръка не смей да вдигаш • изобщо срещу мен —
от потекло съм царско, • а ти на цар васал си!
Дузина като теб ме • не плашат с дързостта си.“

Към меча си посегна • напетият Ортвин,
личеше му, че беше • на Хаген сестрин син.
Озадачен бе царят, • че Хаген все мълчи,
та пак зае се Гернот • диспута да смекчи.

Към Ортвин се обърна: • „Гнева си укротете!
Не ни е сторил Зигфрид • злина и ний мъжете
ще сложим край на спора • по път благопристоен,
а принцът ще ни стане • приятел най-достоен.“

Намеси се и Хаген: • „Понеже преди малко
враждебно се изстъпи, • изглежда много жалко
нам, все витязи ваши, • че идва тук за свада,
без някой господар мой • дори да го напада.“

Храбрецът силен Зигфрид • в ответ тогаз му рече:
„Словата щом ви дразнят, • юнако Хаген, вече,
в Бургундия оставям • на вас да изберете
дали да заговоря • с мощта и на ръцете.“

„Не ще го аз допусна“ — • тъй Гернот заяви.
На всички свои воини • той строго нареди
надменни да не бъдат, • да не забравят где са.
А Зигфрид пък си спомни • за дивната принцеса.

„Подхожда ли ни битка • със вас?“ — додаде Гернот. —
„Дори да паднат много • герои там, наверно
нам чест не ще ни прави, • ни горд ще сте самин.“
Но упорит бе Зигфрид, • Зигмундовият син: