Песен за нибелунгите

„Що чакат още Ортвин • и Хаген с храбра свита?
Нали готови бяха • на бой все да налитат
с бургундските си воини, • тук стекли се отвред?“
И двамата мълчаха • по княжески съвет.

„Добре дошли сте вие • с другарите си тука,
във Вормс на Рейн!“ — отправи • привет синът на Ута.
„Охотно ще ви срещнем • ний с моите роднини.“
На гостите наляха • по глътка царско вино.

Поде тогава царят: • „Любезно приемете,
каквото тук е наше, • и с чест го споделете.
Достоен гост бъдете • вий в дом гостолюбив.“
Тогаз и Зигфрид стана • отново приветлив.

От мулета товарни • доспехите свалиха.
Юнаците на Зигфрид • в палата подслониха
в разкошни светли стаи, • уютни, най-отпред.
В Бургундия насетне • бе принцът гост приет.

Оказвана му беше • такава чест голяма,
че тук да я опиша • аз думи просто нямам.
Дължеше я безспорно • на дързост като тази
и надали човек би • могъл да го намрази.

Забавни надпревари • уреждаха се разни
за цар, князе и воини, • без те да бъдат равни
по сила на юнака: • известно беше вече,
че копие и камък • той мята най-далече.

А рицарите гдето • с обноски благонравни
общуваха със дами • след надпревари славни,
там винаги героят • ксантенски бе желан.
От обич съкровена • пък сам бе обладан.

Дорде за всичко ново • той биваше готов,
в сърцето си таеше • девичи лик с любов,
тъй неговия както • девицата таеше.
Преди сам да я види, • тя вече го ценеше.

Откакто той бе тука, • наченеха ли в двора
бойци игрите свои, • следеше често спора
принцесата от някой • прозорец, тъй че нея
забава като тази • с възторг изпълваше я.

Да знаеше той само, • че тази, що таеше
в сърце, го съзерцава, • окрилен да е щеше.
Очите му да бяха • съзрели я в тоз миг,
от него на света друг • не би бил по-честит.

Сред рицари на двора • застанал горд и снажен,
тъй както на турнир и • до днес стои гост важен,
предлагаше синът на • Зиглинда гледка мила
и дама не една със • любов го би дарила.

Но глождеше го мисъл: • „Кога ще се домогна
с очите си да видя • момата благородна?
От все сърце я любя, • а времето минава,
ний още сме си чужди • и туй ме угнетява.“

Князе и цар когато • страната родовита
обхождаха прилежно • с придворната си свита,
с тях тръгваше и Зигфрид. • Тя ставаше унила,
а в него обичта му • пламтеше с нова сила.

Живеейки в палата, • за Зигфрид тъй измина
на Гунтер във страната • почти една година,
без ни веднъж да случи • любимата да срещне,
що радости и горест • донесе му по-сетне.

В Бургундия разчу се • зловеща новина:
дошли са бързоходци • от някаква страна,
изпратени от двама • владетели незнайни.
Събудиха тревога • там вестите потайни.

Владетелите двама • сега ще назова:
саксонският богат княз • бе Людегер това
и кралят датски също • на име Людегаст.
Дружини храбри воини • държаха в свойта власт.

На Гунтер във страната • дошлите бързоходци
представители бяха • на тези пълководци.
Отведоха ги право • в просторните палати
пред царя да говорят • момците непознати.

Той срещна ги любезно. • „Добре дошли“ — им рече. —
„Вас кой ви е изпратил • от толкова далече
аз искам да узная?“ • Обзе ги тях боязън,
че могат да събудят • у царя неприязън.

„Царю, ако държите • вестта да съобщим,
за вас която носим, • ний няма да мълчим:
княз Людегер и брат му • крал Людегаст ви мразят.
С войска в земите ваши • те смятат да нагазят.

Затуй, че породили • сте в тях вий гняв и завист,
владетелите наши • питаят таз ненавист.
Към Вормс на Рейн ще тръгнат • на поход смел със сума
изпитани юнаци — • аз давам честна дума!

До седмици дванайсет • те трябва да нахлуят.
Приятелите ваши • туй нека да го чуят,
ако рекат да бранят • мира по тез земи,
че шлем и щит противник • безредно ще ломи.

Но ако помежду си • се вие спогодите,
дружините им няма • да доближат стените
на Вормс, та да посеят • навред злини безбройни
и гибел сред мнозина • от доблестните воини.“

„Изчакайте вий малко“ — • разпореди се царят, —
„ще трябва да размисля, • ответ за да отправя.
Аз приближени имам • и с тях ще се заемем
за тази вест злокобна • решение да вземем.“