Песен за нибелунгите

Поде отново Зигмунд: • „Тез думи неуместни
ако по Рейн поемат • и станат в Вормс известни,
не бива да пристъпваш • на тамошна земя.
Познавам аз на Гунтер • и Гернот яростта.

Не може силом никой • момата да получи“ —
додаде кротко царят, — • „това поне научих.
Речеш ли все пак с воини • да тръгнеш за натам,
приятел где-що има • ще те последва знам.“

„През ум не ми минава“ — • синът му възрази —
„да бъда съпроводен • до Вормс аз от войски,
потеглили на поход • (туй низости за мен са),
та с тях да се домогна • до чудната принцеса.

Ще я спечеля лично, • та смятам аз с дузина
юнаци да поема • начело на дружина.
От вас подкрепа само • за туй ще се наложи.“
За воинските одежди • достави пъстри кожи.

А майка му Зиглинда, • и тя таз вест дочула,
за чедото си мило • се силно развълнува,
че воин на Гунтер може • за него смърт да значи.
Царицата тогава • горчиво взе да плаче.

Към нейните покои • принц Зигфрид се завтече,
на свойта майка там той • най-добродушно рече:
„Царице, не плачете • заради мен и нея.
Над всякакъв противник • без страх ще надделея.

В Бургундия с тоз поход • ще имаме успехи,
щом с ваша помощ нам ни • приготвят и доспехи,
каквито с чест да носим • с момците величави.
За тях аз благодарност • най-искрена дължа ви.“

„При толкоз непреклонност, • единствен синко свиден,
ще трябва да помогна • за твоя поход мирен
с одежда по-прекрасна, • що други рицар има,
за теб и за момците, • щом яхвате в чужбина.“

Поклон й стори Зигфрид, • героят млад, и рече:
„На похода ще тръгна • с дузина, не повече,
юнаци, за които • е нужна таз одежда.
Ще видя край Кримхилда • нещата как изглеждат.“

Красавици чевръсти • за господаря свой
седяха денонощно • и нямаха покой,
одеждата на Зигфрид • дордето не ушиха.
От радостта да тръгне • на път не го лишиха.

Баща му пък поръча • украса пребогата
за рицаря, поемащ • далеч извън страната.
Дружината стъкмиха • със шлемове корави,
със ризници лъщящи • и щитове най-здрави.

Денят кога настана • в Бургундия да ходят,
захванаха мъже и • жени да се тревожат
дали ще се завърнат • в дома от далнините.
Доспехите качиха • на мулета момците.

Златочервена сбруя • конете им красеше.
Едва ли рицар други • ще да се осмелеше
да бъде като Зигфрид • и тях самонадеян.
А принцът сбогом взе си • за похода лелеян.

Изпратиха го с горест • царицата и царят.
Той кротко утеши ги • да чуят и да знаят:
„Сега заради мене • не бива да скърбите
или за участта ми • да се безпокоите.“

Бе чогло на бойците, • ридаеха девойки,
като че ли сърцето • подсказваше им свойски,
че не един приятел • смъртта ще им отнеме.
И те се нажалиха • при туй душевно бреме.

Дружината на Зигфрид • след седем дни осъмна
пред Вормс на речен пясък • по ивицата тъмна.
И сбруи, и одежди • проблясваха в позлата.
Конете в стъпка равна • повдигаха краката.

Със щитове красиви, • лъщящи, кръгловати
и с шлемове изящни • към царските палати
на Гунтер те поеха • със Зигфрид воглаве.
Тъй пищна кавалкада • за пръв път тук се взе.

На меча им върхът чак • до шпорите висеше,
от рицарите всеки • по копие държеше,
а пък това на Зигфрид • две педи бе широко
и с ръбовете остри • посичаше жестоко.

Юздите златоцветни • придърпвайки в ръка,
на кон с нагръдник свилен • те влязоха в града.
Тълпата възхитено • дошлите заоглежда,
придворните на Гунтер • притичаха насреща.

Юнаци най-сърцати — • бойци, оръженосци —
пред рицарите спряха • да срещнат тези гости
(тъй както се полага) • във своята страна.
Юздите им и щита • поеха те в ръка.

Да отведе конете • щом някой там понечи,
в ответ храбрецът Зигфрид • уверено му рече:
„Конете не водете • в конюшните сега,
че мислим да поемем • нататък веднага.

Комуто е известно, • да го не премълчи:
къде да срещна тозчас • на мен да съобщи
владетеля бургундски, • цар Гунтер пребогат.“
Един от тях отвърна, • с палата запознат:

„При господаря право • идете без охрана.
В оназ просторна зала • видях го отзарана
ведно със свойта свита. • Натам се отправете
и много царедворци • край него ще съзрете.“