Песен за нибелунгите

А царят вече беше • добре осведомен,
че рицари приветни • дошли са този ден
с оръжия блестящи, • с разкошно облекло,
в Бургундия каквото • невиждано било.

Остана слисан царят: • отде се бяха взели
тез доблестни юнаци • с доспехи златнобели
и щитове солидни, • наскоро изковани?
За отговор кого ли • тук Гунтер да подкани?

От Мец героят Ортвин, • заможен воин напет,
тогава къмто царя • отправи тоз съвет:
„Щом нам са неизвестни, • то вий разпоредете
да дойде вуйчо Хаген • и му ги покажете.

Наясно и с царства е, • и с всякакви земи —
познае ли тез воини, • ще ни уведоми.“
Изпратен бе вестител • да им го доведе
и с рицарите свои • в палата той дойде.

Запита Хаген царя • от него що желае.
„Отбор юнаци чужди, • без някой да ги знае,
в палата се явиха. • Ако ви е известно
отде те са се взели, • кажете ми го честно.“

„С охота ще го сторя“ — • тъй Хаген му отвърна,
пристъпи до прозорец, • към гостите надзърна.
Хареса му видът им • с доспехите разкошни —
в Бургундия такива • не беше виждал още:

„Отдето и да идват, • владетел тях ги праща
или пък на владетел • те свита са блестяща.
Конете им добри са, • одеждите — приятни:
личи, че с облекло са • на рицари най-знатни.“

Подире той додаде: • „Затуй ще кажа само:
макар и да не сме се • ний срещали по-рано,
чини ми се на мене, • пък и изглежда ясно,
че Зигфрид е юнакът, • що крачи толкоз властно.

Със славата си идва • в страната ни така
героят, поразил веч • със силната ръка
два принца нибелунгски, • чеда на крал богат.
Що подвизи извършил • подир тоз воин сърцат!

Та яздейки един път • самичък в планината,
той смели нибелунги • съзрял пред пещерата,
съкровището кралско • отвред набиколили.
Не му били познати, • но бързо се сдружили.

От планината куха • изнесено изцяло,
пред тях на Нибелунг там • богатството лежало
и двама братя щели • да си го поделят.
Учудил се юнакът • над що се суетят.

Тогава приближил се • добре да ги огледа,
а някой щом съзрял го, • възкликнал към съседа:
«Юнакът Зигфрид туй е, • ксантенският герой!»
Натъкнал се при тях той • на странности безброй.

От Нибелунг и Шилбунг • сърдечно бил приет
и принцовете млади • по липса на съвет
горещо настояли • в съкровището дял
да им посочи вещо, • дорде им обещал.

Видял безценни, казват, • там камъни, корали,
които в сто талиги • не биха се побрали,
и нибелунгско злато, • червено и сияйно:
тях трябвало юнакът • да подели поравно.

На Нибелунг го с меча • дарили за отплата,
но скоро неприязън • събудила в сърцата
услугата на Зигфрид, • що лично повелили.
Не смогнал той с делбата • на братята гневливи.

Те имали за свита • дванайсет исполина,
но що могла да стори • срещу му таз дружина?
Погубил Зигфрид в ярост • витязите достойни
и седемстотин други • пак нибелунгски воини

все с меча, подарен му • и Балмунг сам наречен.
Мнозина млади воини • от страх голям пред меча
и рицаря, когото • на помощ уж привлекли,
ведно с земя, градища • в покорство му се врекли.

Той взел пък, че погубил • и принцовете двама,
с което озовал се • самин в беда голяма:
за тях джуджето Албрих • да отмъсти пощяло,
ала в двубой със Зигфрид • мощта му опознало.

Не надделявал Зигфрид, • ни Албрих във борбата,
те — лъвове същински — • влетели в пещерата.
Там мантия на Албрих • невидимка отнел,
съкровището с нея • добил юнакът смел.

Кой дръзнал да се бие, • сега лежал сразен.
Съкровището Зигфрид • заръчал този ден
да върнат в пещерата, • подслонът где му бил.
Джуджето силно Албрих • пазител назначил.

То клетва му се клело • за честна, вярна служба
и неведнъж по-сетне • откликвало при нужда.
На Зигфрид туй дела са“ — • накрая Хаген рече. —
„Едва ли обладавал • е някой мощ повече.

И още нещо зная • за неговата слава:
как змей един убила • десницата му здрава,
в кръвта как се изкъпал • и невредим все бил
чрез роговата кожа, • която придобил.

Ще трябва да посрещнем • героя млад добре,
да си не навлечем ний • излишни ядове.
Със смелост и със сила • той станал е чутовен,
та спрямо нас дано го • запазим благосклонен.“