Песен за нибелунгите

Германската алитерация като стихотворен похват е запазена фактическа само в еднаквия началословен гласеж при имената на някои лица от царско потекло, напр. Зигфрид, син на Зигмунд и Зиглинда, или братята на Кримхилда — бургундският владетел Гунтер редом с князете Гернот и Гизелхер. Затова пък употребата на крайната мъжка рима във вид АА, ББ е доведена до съвършенство. При това всеки стих на епоса се състои от два разделени с цезура полустиха, от които първият (обикновено и последният от всяка строфа) по принцип има четири невинаги ритмично ударени срички или тонални наблягания (на немски Hebungen), а вторият — три (според някои автори с четвърта „паузираща“). Тази специфика на така наречената „нибелунгска строфа“, придаваща навремето речитативно, скандирано звучене на песента, е необичайна от гледище на съвременната ритмика. Ето защо в настоящия превод от средновисоконемския оригинал, опрян на коментираното, в момента все още най-меродавно издание на Карл Барч от 1870–1880 г. и първи по рода си след един в проза на д-р Т. Иванов, публикуван през 20-те години на XX в. (II издание през 1925 г. във Всемирна библиотека под №765 на книгоиздателство Ал. Паскалев), е предпочетена схемата ямбичен седемсричен първи полустих и седемсричен или шестсричен втори полустих в зависимост от женската или мъжката рима, която донякъде компенсира също така необичайното днес редуване на ямб и трохей в прототипа. Запазването на цезурата в превода, а и нейното съблюдаване при четене си остава главно условие за съхраняване на ритмичното равновесие между първия и втория полустих.

Към характерните за епоса езикови иновации спада навлизащото от тогавашния френски дворцов етикет използване на второ лице множествено число като учтива форма. Доколкото в оригинала личи неутвърденост на тази практика, в превода — вместо механично възпроизвеждане на крайно непоследователната употреба на новата форма — на нея с малки, логично обосновани изключения е дадено предпочитание. По понятни причини обаче не беше възможно да се елиминира един любим на автора, но в съвременното повествование необичаен похват, какъвто е така нареченият „поглед в бъдното“, тоест периодичното намекване кога или къде някому предстои да се случи нещо, при това най-често беда.

За по-добра прегледност в края на превода по азбучен ред е приложен списък на лични и местни имена, опрян на този в изданието на К. Барч. Наред с имената са дадени пояснения към някои използвани в текста означения като свидетелство за пъстротата на средновековния бит в Германия, които обаче липсват в нашия език както като историзми, така и като архаизми и затрудняват донякъде запознаването на българския читател с реалиите в литературни шедьоври от посочения тип.

София, септември 2005 г.

проф. д-р Борис Парашкевов

Читать дальше