Мари Франс: Куртоазни новели-ле

Ст. 21: Приликата в имената на героините може да се тълкува като знак за тяхната равнопоставеност в сърцето на Елидюк.

Ст. 24: Въпреки, че в своите новели Мари отрежда по-важна роля на жените, отколкото на мъжете, девет от дванадесетте „ле“ носят имената на героите, а само едно (Ясена) — на героинята. Елидюк е едно от трите „ле“, в което героинята е назована. В останалите разкази женските персонажи нямат име — черта, с която Мари стои по-близо до приказката, отколкото до романа, където подобна анонимност е недопустима. Друго сходство с устната традиция: встъпителната част на Елидюк съдържа резюме на историята, подход, типичен за устните жанрове. Подобно резюме има само в Орловите нокти — най-късият разказ в сборника, докато Елидюк е най-дългият. Някои критици го определят като кратък роман.

Ст. 41: През XII век ловът има важно културно и политическо значение. Сред висшата аристокрация той служи не за осигуряване на храна, нито просто за развлечение. Явява се по-скоро форма на утвърждаване на нечие право върху определена територия. Ловът на феодала в този смисъл има и политически характер. Свободата, предоставена на Елидюк да ловува в кралските земи, е израз на най-високо доверие от страна на суверена. Това обаче предизвиква завистта на други васали с последиците, които разказът описва.

Ст. 63: Поговорката гласи буквално: „Amurs de seignur n’est pas fiez“ („Любовта на сеньора не е феодално владение“), с други думи, земята, дадена от сеньора, си остава завинаги за васала, докато господарските чувства се променят.

Ст. 70: Логър (или Логрия) — централната част на Англия. Най-често страната се споменава като кралство на Артур.

Ст. 88: Тотнес (или Тотнис), град в Корнуел, разположен на устието на река Дарт, на 35 км южно от Ексетър.

Ст. 103: Мотивът за феодала, който бива отблъснат от девойка в съседство и за да си отмъсти напада нейното владение, се среща често в рицарските романи (например Ивен, Рицаря с лъва и Персевал или Разказ за Граала на Кретиен дьо Троа).

Ст. 478: Елидюк осъзнава трагичната ситуация, в която е изпаднал, като двойно раздвоение: от една страна, между обещанието, дадено на съпругата Гилделюк и ангажимента си към Гилядон; от друга, между лоялността, която дължи на краля и тайната любовна връзка с неговата дъщеря. И в двата случая трагичното съзнание на героя се ражда от несъвместимостта между чувството за дълг и любовното чувство.

Ст. 489: До XI в. в писмените паметници на Западна Европа за играта на шах се споменава много рядко. През следващия XII век обаче тя е сред любимите развлечения на аристокрацията. Докато в комичните жанрове (фаблио, фарс и др.), свързани с градската култура, се говори най-често за хазартни игри (на зарове, табла и др.), аристократичните жанрове (рицарски роман, „ле“) отдават предпочитание на шаха. През XII в. в играта настъпват показателни промени: четирите царе (от архаичния вариант) отпадат, реалните функции на единствения цар са ограничени, макар че той си остава най-важният залог. За сметка на това ролята на царицата значително нараства — факт, който може да се обвърже и с нарасналата роля на жената в куртоазната литература.

Ст. 515: Милена Михайлова отдава ключово значение на тази сцена: дарът на Гилядон (коланът и пръстенът) е любовно послание, на което Елидюк отвръща също с любов. Като се позовава на Марсел Мос и на тезата му за дара и ответния дар, Михайлова прави връзка между тази сцена и поведението на тримата протагонисти в края на новелата. Обяснява го по следния начин: съпругата на Елидюк, Гилделюк, се оттегля в манастир, дарявайки така свобода на съпруга си, за да се ожени той за Гилядон. След време новата брачна двойка връща жеста с ответен дар, като също се оттегля в манастир и двете жени заживяват заедно „като сестри“ (ст. 1170).

Ст. 603: С установяването на християнството като водеща религия в Западна Европа (III-1V в.) църквата се опитва да наложи догмата за неразтрогваемост на брака, който дотогава (и в Гърция, и в Рим) не е официална институция, а се признава само като връзка от частен характер между жена и мъж. В основата на тази догма са думите на Христос: «Мъжът ще остави баща си и майка си и ще се привърже към жена си и ще бъдат двамата една плът. Така че те вече не са двама, а една плът. И тъй, което Бог е съчетал, човек да не разделя» ( Матей 19:6-7). През XII в. църковното право допуска два вида развод: divortium a vinculo (разтрогване на брака), например след установяване на кръвна връзка, след доказана невъзможност за консумиране на брака и т.н.; divortium quoad torum et mensam (раздяла в брачното легло и на масата), например в случай на прелюбодеяние, ерес или вероотстъпничество на един от съпрузите. Във Франция гражданският развод се въвежда със закон едва през 1792 г.