Търсенето на Светия Граал

— Прав си — съгласил се кралят, — истина казваш, Ке! Аз винаги съм държал на този обичай и ще държа на него, докато мога. Но така се зарадвах на Ланселот и неговите братовчеди, които се върнаха здрави и читави в двора, че забравих за него.

— Затова ти и напомням — рекъл Ке.

Докато водели този разговор, внезапно в залата влетял прислужник и на един дъх изрекъл:

— Господарю, нося ти необикновена новина!

— Казвай бързо!

— Господарю, там долу пред твоя дворец се появи огромна канара, която отначало видях да плава над водата. Ела да я видиш, защото съм сигурен, че това е чудодейно събитие.

Кралят веднага слязъл, за да види това чудо, и когато стигнал до брега, съзрял канарата, която била доплавала и спряла на него. Тя била от яркочервен мрамор, а в нея бил втъкнат меч, наглед великолепен и богато украсен, а предпазителят на дръжката бил от скъпоценен камък, инкрустиран много деликатно със златни букви. Бароните заразглеждали надписа, който казвал: „Оттук ще ме извади само онзи, комуто ще принадлежа и който ще бъде най-добрият рицар на света.“

Като прочел тези думи, кралят се обърнал към Ланселот:

— Драги сеньор, този меч по право ти принадлежи, защото съм убеден, че именно ти си най-добрият рицар на света.

А той му отвърнал с горчивина:

— Господарю, със сигурност не ми принадлежи и аз нямам нито куража, нито дързостта да го докосна, защото не съм нито достоен, нито достатъчно доблестен, за да го притежавам. Така че ще се въздържа и не ще посегна към него. Защото инак, ако го пожелая, би било проява на истинска лудост от моя страна.

— При все това — възразил му кралят — ще опиташ, надявам се, да го измъкнеш от камъка.

— Господарю — отвърнал му Ланселот, — няма да сторя това. Защото знам, че никой не ще опита, без да претърпи неуспех и дори да се нарани.

— И откъде знаеш за това?

— Знам го, господарю, а и ще ти кажа и още нещо, защото искам да си наясно: днес ще започнат големите приключения и великото чудо на Светия Граал.

Като чул, че Ланселот не желае да стори нищо повече, кралят се обърнал към монсеньор Говен:

— Драги ми племеннико, опитай тогава ти.

— Господарю — отвърнал той, — нека Твоя Светлост ми позволи да не правя това. Щом сеньор Ланселот не иска да си опита късмета, то очевидно и моите усилия ще бъдат напразни, защото е знайно, че той е несравнимо по-добър рицар от мен.

— И все пак — настоял кралят — направи поне един опит. Не за да се сдобиеш с меча, а защото аз искам това.

Тогава Говен протегнал ръка, хванал меча за дръжката и го дръпнал, но не успял да го извлече от камъка.

— Остави, драги ми племеннико — рекъл кралят. — Достатъчно е, че се подчини на моето нареждане.

— Монсеньор Говен — обадил се и Ланселот, — да знаеш, че този меч ще ти създаде един ден такива неприятности, че не ще пожелаеш да го държиш в ръка и на цената на цял замък.

— Сеньор — отвърнал Говен, — аз нямах никакъв избор. Дори да ми бе писано начаса да умра, пак щях да постъпя така, за да изпълня волята на моя господар.

Като чул тези му думи, кралят взел да се разкайва за стореното от монсеньор Говен. Тогава поискал от Персевал да се подложи и той на изпитанието с меча. Персевал му отвърнал, че на драго сърце ще го стори, за да направи компания на монсеньор Говен.

Грабнал меча и го дръпнал с все сила, но също не успял да го изтегли. Тогава всички присъстващи се убедили, че Ланселот е прав и че надписът върху предпазителя на дръжката казва истината. Оттук насетне нямало как да се намери мъж, толкова дързък, че да се заеме с подобно нещо, а Ке се обърнал към краля:

— Господарю, господарю, кълна се в главата си, сега вече можеш спокойно да седнеш на трапезата, когато пожелаеш, защото, както ми се струва, преди гощавката не ти липсваше истинско приключение.

— Тъй да бъде — рекъл кралят, — наистина е време за гощавка.

Всички рицари си тръгнали и оставили канарата на брега, а кралят наредил да оповестят водния сигнал 23 23 Букв. „да протръбят с рог водата“; сиреч да изсвирят сигнала, приканващ всички присъстващи да си измият ръцете преди началото на пиршеството. . Сетне се настанил на високия си престол, а рицарите от Кръглата маса насядали всеки на своето място. Този ден там присъствали четирима короновани крале, а наред с тях — толкова много благородници, че било затруднително дори да бъдат изброени.

И тъй, заел кралят своето кресло в двореца заедно с голяма компания знатни барони на служба при него. След като насядали, станало ясно, че всички рицари от Кръглата маса са дошли и всички места около нея са заети с изключение на Опасното кресло. Тъкмо приключило поднасянето на първото ястие, и настанало чудо на чудесата: всички прозорци и врати на двореца се затворили от само себе си, без никой да ги е докосвал, ала при все това в залата не настъпила мрачина. Присъстващите — и по-наивните, и по-мъдрите — се вцепенили от смайване. Пръв се окопитил Артур, който казал: