Смъртта на крал Артур (Роман от XIII в.)

В света на романа истината е проблематична. Царят лъжата, неоправданото инкогнито, недоразумението, нещастната случайност. Постепенно протагонистите са обладани от чувство за вендета. Артур признава многократно рицарското превъзходство на Ланселот, но щом обкръжението му разкрива връзката на Гениевра с Ланселот, желанието на краля да отмъсти надделява на останалите му чувства към героя. Артур, пише авторът, „предпочитал да умре пред това позорът му да не намери своето отмъщение“ (фрагмент 87). Както отбелязах, Говен от пръв приятел и поклонник на Ланселот става негов смъртен враг, след като героят убива братята му Агравен и Гахериет. Затова влиза в двубой с Ланселот, тежките рани от който ще причинят смъртта му.

Жаждата за отмъщение предизвиква верижна ескалация на насилието, което завладява не само отделни индивиди, но и двата противопоставени семейни клана на Говен и на Ланселот. Насилието е неудържимо, защото вече няма кой да отстоява справедливостта и чувството за мярка. Артур вече не може да бъде обективен арбитър. На негово място царува Фортуна — олицетворение на произвола и на резките обрати в живота на хората.

Героите в Смъртта на крал Артур заемат в скалата на ценностите място, твърде различно от това, което наблюдаваме в Търсенето на Светия Граал . Жан Фрапие прави важно наблюдение: „Героите вече не са групирани на избраници и на отвергнати; престанали са да бъдат образци, каквито са били в Търсенето отделните герои на Светия Граал; в редуването на величие и на слабост те са едновременно добри и лоши, сами по себе си, без символични съответствия с небесни същности. Смъртта на крал Артур се придържа до описанието на една морална реалност, която не надхвърля човешките измерения.“ 15 15 Jean Frappier, „Introduction“, op. cit., p. XXVII. Проявите на свръхестествени сили — и християнски, и езически — са чувствително приглушени. Липсва и обичайната за рицарските романи келтска или християнска символика. Романът е чужд и на алегориите, които завладяват жанра през Късното средновековие и изпълняват описателни или обяснителни функции. В свят без трансцендентални хоризонти, без загадки и чудеса, стимулиращи стремежа към героизъм, представителите на рицарския елит водят едни срещу други битка без победител.

Смъртта на крал Артур е трагедия в чист вид. Бих казал — единствената в средновековната литература. Като изключим (по обясними причини) комичните жанрове, средновековната литература се основава на две ценностни системи — християнската и куртоазната. Религия на спасението, християнският дух проправя в художествената словесност някакъв изход, даващ надежди, ако не за тялото, поне за душата. Куртоазията пък утвърждава един светски идеал — съчетание на воински добродетели и на кавалерско чувство, — който тържествува неизменно, доколкото бива въплъщаван от индивиди с изключителни качества. Виталността на християнския морал и на рицарската етика произтича от способността им да положат в стройна йерархия ценностите, определящи човешкото поведение. Фабулата в Смъртта на крал Артур разкрива дълбоката криза, обхванала тези два йерархически фактора. Християнският морал обслужва единствено искейпизма на Гениевра и на Ланселот, които се оттеглят в манастир. Но отшелническата благочестивост не допринася за решаването на нито един от големите конфликти в романа. Неслучайно повествованието почти не отделя място на замонашването на Гениевра и на Ланселот. Куртоазната етика също е безсилна. От една страна, любовта — по принцип сублимиращ подтик към себенадмогване и самоусъвършенстване — тук се явява чисто деструктивна стихия. Любовта на Ланселот и Гениевра не само не ощастливява влюбените. Тя води до самоунищожаването на рицарската общност. Любовта на госпожицата от Ескалот е самоубийствена. Същият пагубен ефект има любовната страст, граничеща с истерия, на дамата от Белое по Говен. Внезапната любов на Мордред към Гениевра е нелепа и не по-малко разрушителна. Що се отнася до воинските качества на рицарите, те обслужват, както вече казах, жаждата за отмъщение, а не куртоазната етика на толерантност и признаване на себеподобните. Всичко това поражда хаос, анархия и всеобщо насилие.

Трагичният ход на събитията в романа протича като предопределеност и в същото време като произвол, които са толкова по-неизбежни, колкото по-малко биват обяснявани. Докато за рицарските романи е обичайно разказвачът да се намесва в повествованието, да коментира постъпките на героите, да взема нечия страна или да се впуска в морализаторски разсъждения, анонимният автор на Смъртта на крал Артур никога не коментира описваните събития, нито се стреми да реабилитира християнския или рицарския идеал. Трагедията протича в един затворен свят без утопии, без йерархизиращ център и без регламентиращи обществени механизми. Лишена от социални и морални ориентири, човешката природа сякаш е оставена сама на себе си. Чувството за чест и достойнство се е изродило във вендета, любовта не изпълва с радост, властта не носи удовлетворение, нито има силата да поддържа социалния ред.