lovech - Ubiyte Raym

„Мери Бет, Мери Бет... знаеш ли, че ако прокараш паяжи­на около Земята, нишката ще тежи по-малко от трийсет гра­ма?... Хей, Мери Бет, знаеш ли, че паяжинната нишка е пет пъти по-здрава от стоманата? По-еластична е от найлон. Па­яжината е наистина готино нещо... нещо като хамак. Мухата ляга в нея и никога не се събужда.“

Трябваше да забележи. Прекалено много ѝ разказваше за паяците и как дебнат плячката си.

Тя промени много навиците си, само и само да не го сре­ща повече: пазаруваше в различни магазини, прибираше се вкъщи по други улици, караше колелото си по други пътеки.

Неочаквано обаче се случи нещо, която я приближи до Гарет много повече, отколкото ѝ се искаше. Мери Бет Макконъл направи уникално откритие на брега на река Пакенок близо до Блакуотър Ландинг. Толкова важно откритие, че не Гарет, ами цяла армия от лунатици нямаше да я спрат да ходи там.

Мери Бет нямаше представа защо толкова се увлича от историята, но винаги се беше интересувала от миналите съ­бития. Спомняше си излетите до Уилямсбърг, когато беше още малка. Историческият град се намираше само на два часа с кола от Танърс Корнър и родителите ѝ я водеха често. Малко преди да пристигнат, тя затваряше очи. След това май­ка ѝ я извеждаше от колата и тя ги отваряше. Представяше си, че се е пренесла във времето на колониална Америка.

Почувства същата възбуда (само че сто пъти по-силна), ко­гато преди седмица скиташе по брега на река Пакенок в Блакуотьр Ландинг. Изведнъж забеляза нещо, полузарито в земята. Коленичи и започна да разравя пръстта, внимателно като хи­рург, който оперира биещо сърце. И откри... да, без съмнение... останките им - доказателството, което смаяната двайсет и три годишна Мери Бет Макконъл бе търсила толкова дълго. Дока­зателство, което щеше да потвърди теорията ѝ, да промени ко­ренно историческите представи за миналото на Америка.

Както всички деца в Северна Каролина и повечето учени­ци в Съединените щати, Мери Бет беше учила за Изчезнала­та колония на Роанок.

През 1500 г. група английски преселници акостирали на остров Роанок, между континенталната част на Северна Ка­ролина и Аутърбанкс. След първоначално приятелските кон­такти на новодошлите с местното индианско население от­ношенията им се влошили. Преди настъпването на зимата, тъй като заселниците започнали да изпитват недостиг на хра­на и други провизии, губернатор Джон Уайт, който основал колонията, отплавал за Англия за подкрепления. Когато се върнал в Роанок обаче, заселниците (повече от сто мъже, жени и деца) били изчезнали.

Единственото, което подсказвало къде може да са отиш­ли, бил надписът „Кроатоан“, издълбан на няколко дървета около форта. Това било индианското название на остров Ха- терас, разположен на около седемдесет километра южно от Роанок. Повечето историци предполагат, че преселниците са загинали в океана на път за Хатерас или са били убити при пристигането си, въпреки че няма никакви доказателства, че изобщо са се добрали дотам.

Мери Бет бе ходила на Роанок няколко пъти и беше гле­дала представление за трагичната съдба на заселниците в мал­кия театър на острова. Постановката я трогна... и потресе. Замисли се по-сериозно за това едва когато постъпи в Уни­верситета на Северна Каролина в Ейвъри, където се запозна подробно с историческите материали за Изгубената колония. Една от неразрешените загадки за съдбата на заселниците засягаше едно момиче на име Вирджиния Деър и легендата за Бялата сърна.

Легенда, която Мери Бет Макконъл, единствено дете в семейството, малко странна и своенравна, много добре раз­бираше. Вирджиния Деър била първото английско дете, ро­дено в Америка. Била внучка на губернатор Уайт и изчезна­ла заедно с останалите заселници. В повечето книги по исто­рия се твърдеше, че е загинала, както и другите, на път за Хатерас. В една легенда обаче се разказваше, че заселниците не загинали, а оцелели и заживели сред местните племена. Вирджиния Деър станала красива млада жена: русокоса, с бяла като мляко кожа, непокорна и със силна воля. Един ша­ман се влюбил в нея, но тя го отблъснала и не след дълго изчезнала безследно. Шаманът твърдял, че не ѝ е направил нищо лошо, но тъй като отхвърлила любовта му, я превър­нал в бяла сърна.

Никой не му повярвал, разбира се, но не след дълго хора­та започнали да виждат красива бяла сърна, която, изглеж­да, била предводител на всички диви животни. Старейшините на племето, явно разтревожени от мощта на сърната, обя­вили награда за онзи, който я хване.