lovech - Algoritam

— О, да — съгласи се веднага Бен. — Само ми кажи кога искаш да тръгнем.

— Какво ще кажеш за веднага? — отвърна тя и го погледна в очите.

Да!

Бяха на половината път до колата му, когато се сети: баща му беше казал, че Кейти трябва да се прибере до полунощ.

Но това не означаваше, че той трябва да я закара, нали така? Беше по-голям, можеше да остане до по-късно. Пък и това беше неговата голяма вечер и ставаше все по-голяма с всяка изминала минута. Трябваше само да се увери, че Кейти ще се прибере у дома навреме, и толкова.

Каза на Лариса, че веднага се връща, и тръгна обратно да намери Кейти. Ето я, седеше с приятелките си, смееха се на нещо. Бен се приближи, попита я дали може да дойде за секунда. Тя стана и двамата се дръпнаха на няколко крачки встрани.

— Къде е Уоли? — попита той и се огледа наоколо.

Тя се усмихна, май се досещаше.

— Не знам. Някъде наоколо. Какво има?

— Татко искаше да те върна у дома до полунощ, но си мислех…

Тя се разсмя.

— Мислеше вместо мен да закараш Лариса.

Бен внимаваше да не се издаде.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички знаят, че току-що е скъсала с Дейв. И че си пада по теб.

Последва пауза. Бен беше изчукал много от момичетата от своя клас и доста от класа на Кейти. Някои си имаха приятели, но никой не разбра, защото той никога не се издаваше. Не искаше да накърни ничия репутация. Не искаше и да намали шансовете си да продължи да върши същото.

Повдигна рамене.

— Просто има нужда някой да я закара, нищо повече.

Кейти отново се засмя.

— Да бе, разбира се.

Бен се огледа наоколо, после отново се обърна към нея.

— Не казвай на никого, ясно?

Тя се усмихна.

— Някога да съм казала?

Бен не можа да сдържи усмивката си. Кейти беше умна, може би толкова, колкото и Алекс. Разликата беше, че никой не се чувстваше засегнат от нея, тя никога не караше човек да се чувства посредствен, унижен или пренебрегнат. Каквото и да знаеше Кейти, човек беше наясно, че ще го използва, за да ти помогне, че винаги е на твоя страна.

— Дали Уоли ще може да те закара?

— Разбира се.

— Супер.

Тръгна да си върви, но после се извърна.

— Хей, не е пил, нали?

— Не, нищо му няма.

За миг Бен си помисли, че може би трябва да провери, да говори директно с Уоли. Уоли не беше лошо момче, но обичаше да купонясва здраво.

После се сети за Лариса. Е, Кейти каза, че Уоли бил добре. Значи е добре.

— Хубаво тогава. Доскоро!

Тръгна обратно към Лариса, Кейти продължаваше да му се усмихва разбиращо, снизходително, с цялата топлота и доброта, която й беше присъща.

Хубаво тогава. Доскоро!

Странното беше, че ако не бе катастрофата, вероятно изобщо нямаше да си спомня бързата размяна на думи или как усмивката на Кейти се бе запечатала в ума му, докато си тръгваше. Никой нямаше да оспори решението му да остави Уоли да закара Кейти у дома. Защо да го правят? Нищо лошо нямаше да е направил. А дори и да беше, щеше да е леко провинение. Малко недоглеждане. Типичен случай на «няма лошо, няма виновен».

Но лошото се беше случило. Това се оказа последният им разговор. А последните разговори, беше разбрал, погледнати от дистанцията на времето, винаги изглеждат натоварени с подтекст, който изобщо не са имали. Вероятно беше стигнал сам до този извод, но с всичко беше така. Всичко е важно, само че е скрито зад баналности, докато нещо ужасно не ги свали като кожа от оголена рана и не видиш потрепващите нервни окончания, за които дори не си подозирал, че се намират там.

Беше закарал Лариса у дома. Говориха си по пътя, но не помнеше за какво. Спомняше си само колко гладка беше кожата ѝ, влудяващия овал на гърдите ѝ под лекия пуловер, лекия мирис на парфюма ѝ в купето на колата. Най-вече си спомняше как го гледаше, щом се обърнеше към нея, погледът ѝ говореше, че може да има всичко, което си поиска, и че и тя го иска колкото него.

— Родителите ми ще са заспали — рече Лариса. — Но ако си много тих, можеш да влезеш. Ще чуят вратата и ще си помислят, че съм аз. Няма да станат.

— Мога да бъда тих — увери я Бен.

И беше, много по-тих от Лариса дори, чиято уста се налагаше да запушва неведнъж и два пъти, нищо че й викаше шшшт, шшшт, докато го правеха направо на пода на стаята ѝ. Беше полудяла, това толкова я възбуждаше, че се беше забравила и викаше на десет метра от спалнята на родителите си, без изобщо да ѝ пука.

После, докато караше към вкъщи, Бен не можеше да спре да се усмихва. Беше добра, толкова страстна. Сякаш Бийн не бе могъл изобщо до я задоволи. Почуди се дали беше викала, защото искаше да й запуши устата, или защото ѝ харесваше, и въпреки че беше свършил два пъти, мисълта отново го възбуди. Боже, идеалният завършек на един идеален ден.