lovech - Tursi se

— Ама тогава няма да познавам нито едно момиче! — разплака се Тина.

— Не е вярно, познаваш Барбара Робинсън — опита се да я успокои Линда и Пит (който беше в съседната стая) позна по гласа ѝ, че и тя всеки момент ще заридае. — Хилда и Бетси — също.

Само че Тийнс беше по-малка от другите момичета и Пит знаеше, че сестра му беше близка само с Барбс през онези далечни дни в Уест Сайд. Хилда Карвър и Бетси Деуит вероятно дори не я помнеха. Барбара също щеше да я забрави след година-две. Линда май не помнеше, че гимназистките се имат за голяма работа и че не им е до момиченцата, с които са дружили в прогимназията.

Тина каза нещо, което със забележителна точност обобщи мислите му:

— Да, обаче те не ме познават !

— Тина…

— Имате пари! — възкликна момичето. — Онези, дето някой ви праща всеки месец! Защо да не платите таксата ми в „Чапъл Ридж“?

— Защото още не можем да си стъпим на краката след лошия период, слънчице.

Тина не възрази, защото беше вярно.

На Пит също предстоеше постъпване в колеж — поредното обаче. Знаеше, че за някои негови приятели, може би за повечето от тях, колежът изглежда далечен като другите планети от Слънчевата система. Обаче ако искаше са го приемат в престижно учебно заведение ( В „Браун“ — нашепваше вътрешният му глас, — английска литература в „Браун“ ), беше наложително да кандидатства още преди да е завършил гимназията. Подаването на документи беше свързано с разходи, пари трябваха и за летния курс, който трябваше да посещава, за да изкара на теста САТ поне 679 точки по математика. Работеше почасово в обществената библиотека на Гарнър Стрийт, обаче трийсет и пет долара седмично бяха доста мизерна сума.

Фирмата на баща му се беше разраснала дотолкова, че да му е необходим офис в центъра на града и това беше третото обаче . Да, ако Том си осигуреше помещение срещу минимален наем, па макар и на последния етаж, работата му щеше да потръгне още повече, но пак щяха да трябват пари, а Пит си даваше сметка (въпреки че вкъщи не се говореше на тази тема), че баща му разчита на загадъчните парични преводи, за да издържа семейството през критичния период. Свикнали бяха да разчитат на тези пари и само той, Пит, знаеше, че те ще свършат до края на 2014.

Вярно, че отдели малко за себе си. Неголяма сума (в противен случай щяха да възникнат въпроси откъде има пари), но си позволи да похарчи стотина-двеста долара; купи си блейзер и мокасини за училищната екскурзия до Вашингтон, няколко компактдиска… и книги! Беше се запалил по книгите, след като изчете тетрадките и обикна Джон Ротстийн. Започна със съвременниците на Ротстийн, които бяха от еврейски произход — Филип Рот, Сол Белоу и Ъруин Шоу (според него „Младите лъвове“ беше страхотна книга — странно защо не беше обявена за класика), после разшири обсега на литературните си интереси. Купуваше само издания с меки корици, обаче и те струваха по дванайсет-петнайсет долара, освен ако не ги намереше на старо.

Да, „Печелившият с дървеното конче“ наистина беше оказал въздействие върху него, оставил беше незаличим отпечатък в душата му и той чуваше как неговото дървено конче нашепва: „Трябват още пари“ … а парите скоро щяха да свършат. Обаче в сандъка имаше още нещо , нали?

Поредното обаче. Напоследък Пит Саубърс все по-често мислеше за него.

* * *

В края на учебната година всеки трябваше да предаде доклад за курса на господин Рикър „Галопиране по Пътя на Славата“; Пит анализира (изписвайки шестнайсет страници) трилогията за Джими Голд, цитирайки отзивите на различни литературни критици и добавяйки фрази от малкото интервюта, които Ротстийн беше дал, преди да заживее като отшелник във фермата в Ню Хемпшир. Завърши доклада с описание на обиколката на Ротстийн на германските лагери на смъртта в качеството си на репортер на „Ню Йорк Хералд“, която беше предприел четири години преди публикуването на първия роман за Джими Голд:

„Според мен това е най-значимото събитие в живота на господин Ротстийн. Със сигурност е най-значимото в писателската му кариера. Джими търси смисъла на живота и диренето му неизменно го връща към видяното от Джон Ротстийн в концентрационните лагери, тъкмо затова когато Голд се опитва да заживее като обикновен американски гражданин, непрекъснато се чувства опустошен . Мисля, че най-силният момент, отразяващ душевното му състояние, е в «Беглецът уляга», когато той замеря с пепелник телевизора, докато тече филм на Си Би Ес за Холокоста.“