lovech - Tursi se

Всички прихнаха — и младите дами, и младите господа.

Господин Рикър изпъна рамене:

— Мога да накажа когото си пожелая с оставане след часовете, ако ми пречи да проведа урока — окото няма да ми мигне, защото държа на дисциплината, — но никога няма да оспоря мнението ви. Обаче! Обаче! — Той отново вдигна пръст. — Времето лети. Темпус фугит! Стихотворението на Оуен може да се заличи от паметта ви, което ще означава, че основателно сте го нарекли „абсолютна тъпотия“. Обаче някои няма да го забравят. Вие, млади дами и господа, ще си го припомняте отново и отново и съчетано с равномерното темпо на съзряването, то ще ви въздейства все по-силно. Всеки път, когато стихотворението за пореден път се прокрадне в ума ви, то ще ви се струва все по-малко „тъпо“ и все по-значимо. Докато не засияе , млади дами и господа. Докато не засияе . С това завършвам встъпителната си реч и ви моля да отворите на шестнайсета страница превъзходния учебник „Език и литература“.

* * *

Един от разказите, които господин Рикър възложи за четене през този срок, беше „Печелившият с дървеното конче“ от Д. Х. Лорънс и повечето „негови“ млади дами и господа (включително Глория Мур, която започваше да омръзва на Пит въпреки разкошните ѝ едри гърди) го обявиха за абсолютна тъпотия. Само Пит беше на обратното мнение отчасти защото животът го беше принудил да съзрее по-бързо от връстниците си. В началото на 2014, годината на прословутото полярно застудяване, когато отоплителните инсталации в северния участък на Средния Запад преминаха на максимален режим, поглъщайки купища долари, Пит често мислеше за този разказ, който все по-силно отекваше в сърцето му.

Описаното от автора семейство наглед притежаваше всичко, каквото може да се желае, но всъщност не беше така — все нещо не достигаше на тези хора и главният герой, момче на име Пол, често чуваше как къщата шепне: „Трябват още пари! Трябват още пари!“ Пит Саубърс разбираше защо разказът се е сторил глупав на мнозина негови съученици. Те бяха късметлии, които никога не са били принудени да слушат нощните ав-ав джафканици за неплатените сметки. Или за цената на цигарите.

Младият главен герой в разказа на Лорънс открива свръхестествен начин за печелене на пари. Докато с дървеното си конче препуска към въображаемата страна на късмета, Пол разбира кои ще са победителите на конните надбягвания в действителния свят. Спечелва хиляди долари, но къщата продължава да шепне: „Трябват още пари! Трябват още пари.“

След поредната изнурителна езда и прибирането на поредната печалба Пол умира от кръвоизлив в мозъка или от нещо подобно.

След намирането на сандъка Пит не страдаше дори от главоболие, но все пак скритото съкровище беше неговото дървено конче, нали? Точно така. Собственото му дървено конче. Обаче през 2013, когато в живота му се появи господин Рикър, кончето вече препускаше много по-бавно. Парите от пътническия сандък привършваха.

Беше помогнал на родителите си да превъзмогнат най-тежкия и опасен период, когато бракът им заплашваше да се разпадне; той го осъзнаваше и нито веднъж не съжали, задето е изиграл ролята на ангел-хранител. Както се казваше в онази стара песен, намерените пари бяха изградили мост над придошла река 81, а на отсрещния бряг положението беше много по-стабилно. Рецесията беше към края си. Линда отново преподаваше на пълен работен ден, сега заплатата ѝ беше с три хиляди долара по-висока от предишната. Том вече имаше малка фирма — не за продажба на недвижимо имущество, а за издирване на евентуални продавачи на имоти, и няколко агенции в града му бяха клиенти. Пит не беше съвсем наясно каква е системата, обаче знаеше, че баща му вече е на печалба и че ще печели още повече, ако пазарът на имоти продължи да се разраства. Освен това неколцина собственици бяха възложили на Том да уреди продажбата на къщите им и той щеше да получи процент от цената. А най-хубавото беше, че вече не се тъпчеше с лекарства и че ходеше нормално. Патериците му бяха прибрани в килера преди повече от година и той се подпираше на бастуна само през дъждовните дни и при силен снеговалеж, когато имаше силни болки в костите и в ставите. Нещата се бяха подредили добре. Даже чудесно.

Обаче… както господин Рикър казваше най-малко веднъж по време на всеки учебен час. Обаче!

Едно голямо обаче , защото трябваше да мисли и за Тина. Повечето ѝ приятелки от предишния квартал, включително Барбара Робинсън, която тя обожаваше, посещаваха „Чапъл Ридж“ — престижно частно училище, за чиито възпитаници бяха отворени вратите на всички добри колежи. Линда обясни на дъщеря си, че няма да имат възможност да я изпратят да учи там веднага след прогимназията, и я обнадежди, че може би ще я запишат през втората година, ако финансовото положение на семейството продължи да се подобрява.