lovech - Tursi se

Възможно ли беше да получи пари срещу тетрадките? Имаше ли начин да ги продаде? Дори не искаше да си представи, че ще се раздели с тях, същевременно си даваше сметка колко несправедливо е да ги крие на тавана. Творбите на Ротстийн, особено двата романа, завършващи поредицата за Джими Голд, трябваше да станат достояние на читателите по целия свят. Щяха да възстановят репутацията на автора (която всъщност не беше помрачена), но по-важно беше друго: хората щяха да ги харесат. Дори да ги обикнат, ако като Пит бяха запалени по сагата за Джими.

Само че ръкописите не бяха като небелязани банкноти от двайсет и петдесет долара, които не могат да бъдат проследени. Пит беше наясно, че има опасност да го арестуват и да го изпратят в затвора. Не знаеше в какво могат да го обвинят (във всеки случай не и в укриване на откраднато имущество, защото никой не му беше дал тетрадките, беше ги намерил), обаче беше сигурен, че е престъпление да се опиташ да продадеш нещо, което не ти принадлежи. Можеше да дари тетрадките на университета, чийто възпитаник е бил Ротстийн, но анонимно, иначе истината щеше да излезе наяве и родителите му щяха да научат, че синът им ги е подкрепял с откраднатите парите на убит човек. А и анонимните дарители не получаваха пукната пара.

* * *

Пит не беше написал в курсовата си работа нито дума за убийството на Ротстийн, но на компютъра в библиотеката беше изчел цялата информация за престъплението. Знаеше, че писателят е бил прострелян в главата, сякаш са го екзекутирали. Знаеше, че полицаите са открили на двора достатъчно отпечатъци от подметки, за да смятат, че нападателите са били двама, трима, дори четирима, и то най-вероятно мъже. Смятаха и че малко след това двама са били убити на паркинга на зона за отдих близо до Ню Йорк.

Малко след убийството на писателя първата му съпруга Маргарет Бренан, живееща в Париж, беше дала интервю за пресата.

„Хората в онова забутано градче говореха само за него. Че и какво друго да обсъждат? Крави? Новата тороразпръсквачка на някой фермер? За местните Джон беше важна персона. Въобразяваха си, че писателите изкарват колкото директорите на финансови корпорации, и бяха убедени в едно: че в онази съборетина той държи стотици хиляди долари. Кой го е убил ли? Някой, който на минаване през градчето се е отбил в задръстения магазин и е чул бръщолевенията за несметното богатство на отшелника. Янките били затворени и необщителни, а? Дръжки! Според мен местните селяндури са виновни колкото бандитите, извършили престъплението.“

Запитана дали е възможно Ротстийн да е криел в къщата не само пари, а и свои ръкописи, Пеги Бренан се изсмяла — от цигарите смехът ѝ стържел като гласпапир, както се изразяваше интервюиращият.

„Поредният слух, миличък. Джони се скри от всички само и единствено поради една причина. Талантът му беше изчерпан, а той беше твърде горд, за да си признае.“

„Много ти разбира главата! — ядно си помисли Пит. — Сигурно се е развел с теб, защото му е призлявало от гадния ти смях.“

Във вестниците и в списанията бяха публикувани различни версии и предположения за извършителите, но той предпочете да се довери на „бръснача на Окам“, за който беше научил от господин Рикър и според който в повечето случаи верен се оказваше най-елементарният и най-очевидният отговор. Крадците са били трима, единият е убил съучастниците си, за да не подели с тях ограбеното. Пит не знаеше защо после убиецът е дошъл в Нортфийлд, нито защо е закопал сандъка, но в едно беше напълно сигурен — че онзи тип никога няма да се върне.

Не го биваше по математика (тъкмо затова се налагаше да изкара летен курс, за да се подготви за приемния изпит в колежа), обаче не е задължително да си Айнщайн, за да извършваш елементарни математически действия и да анализираш възможностите. Ако бандитът, убил съучастниците си, е бил на трийсет и пет през 1978 (беше доста вероятно), значи е бил на шейсет и седем през 2010, когато Пит намери сандъка, а сега наближаваше седемдесетте и навярно беше грохнал старец. Дори да се появеше да търси закопаното си съкровище, най-вероятно щеше да се придвижва с проходилка.

Пит се усмихна и зави по Сикамор Стрийт.

Беше измислил три версии, обясняващи защо крадецът не се е върнал за плячката си, и трите му изглеждаха правдоподобни. Номер едно — бандитът лежи в затвора за друго престъпление. Номер две — мъртъв е. Номер три — умрял е в затвора. Пит не се вълнуваше от съдбата му — важното беше, че повече няма да стъпи в Нортфийлд. Тетрадките обаче го вълнуваха… по-точно не му даваха покой. Притежанието им беше като да имаш няколко прекрасни крадени картини, които никога не можеш да продадеш.