Unknown - Матю Райли Турнирът

Вече наистина се намирах в чужда земя.

Макар никога да не го признах на учителя си, трябва да кажа. че той беше прав - пътуването наистина е най-добрата форма на обучение и изпитвах силен трепет и вълнение от нашето пътешествие. Пътуването в чужбина, при това толкова далеч от Англия, ми показваше колко затворен е бил животът ми у дома. По-късно, когато се срещах с много крале и важни особи, често се питах дали разликата между великите и посредствените владетели не се крие в милите, които са пропътували преди коронацията си.

И една сутрин, след четири седмици пътуване по суша, изкачихме един хребет и дъхът ми секна. Гледах към великия Константинопол.

Градът бе зашеметяваща гледка - безкрайно море от кремави сгради и бели джамии, осеян с високи дървета и тук-там по някоя по-висока римска постройка. Окъпани в прашната светлина на турското слънце и заобиколени от проблясващите златни води на Босфора, светлите сгради на града представляваха почти райска гледка. Първата ми среща с Константинопол бе в буквалния смисъл секващо дъха изживяване.

Сърцевината на града се беше сгушила на рязко изразен полуостров, който се врязваше на изток в Мраморно море, в което се вливаше Босфорът, и бе защитена от висока осемдесет стъпки крепостна стена, построена от римския император Теодосий преди хиляда години.

Могъщата стена - приличаше на една, но всъщност се състоеше от две стени — минаваше от север на юг и отрязваше полуострова от основната суша. В двата си края огромната преграда достигаше чак до самата вода. Имаше няколко укрепени порти, разположени на равни интервали по дължината й; главната беше огромен портал, известен като Златната порта, макар че дебелите й яки врати бяха обковани в бронз (първоначалният златен обков беше отдавна изгубен през вековете).

В далечината, скрита от характерната за източните земи омара, успях да различа грамадата на някаква сграда, в сравнение с която стената на Теодосий изглеждаше жалка; тя имаше колосален купол и изящно минаре, което се издигаше високо в небето. Несъмнено това бе най-голямата постройка в града.

Оставихме гвардейците при Златната порта - на чужди войници бе забранено да стъпват в града. Щом влязохме, като видни гости получихме ескорт от облечените в алени роби гвардейци от двореца на султана.

Но градските стражи се заковаха на място, когато видяха Примроуз Понсонби.

Разтревожени, че тя може да донесе чума в града, те категорично отказаха да я пуснат вътре. Никакви увещания и аргументи не бяха в състояние да променят решението им. Накрая господин Аскам реши, че госпожа Понсонби ще остане с нашите войници в един хан в едно паянтово пазарско село, долепено до външната страна на огромната порта. Изцяло преданият й съпруг, явно силно смутен, щеше да остане с нея до възстановяването й.

Въпреки силната си треска госпожа Понсонби намери сили да попита господин Аскам:

— Но кой ще наглежда госпожица Елизабет?

- Аз - отвърна господин Аскам.

Наложи се да се извърна, за да не може никой от тях да види усмивката, цъфнала неканена на лицето ми.

Учителят ми щеше да бъде мой придружител зад стените на Византион.

2

ПЕШКА

В шаха цариците, конете, топовете и офицерите могат да правят силни помитащи ходове, докато скромната пешка не може.

Причината за това е, че пешката представлява обикновения пехотинец. Без кон или някакъв друг източник на сила той може да се движи само едно квадратче напред (с изключение на първия си ход), при това само напред или по диагонал. Дори безсилният цар може да се движи назад.

Пешките са слаби. Малки са. Често биват жертвани просто с тактически цели.

Но ние ги обичаме. Обичаме хладнокръвното им упорство пред противниковата атака, скромните им цели в живота и непоколебимата им вярност към техния цар.

Не е ли странно колко често в последните етапи на играта царят се оказва изоставен от царицата си, от офицерите си, от туровете си и от конницата си, за да бъде защитаван само от няколко верни пешки?

Забравени, подценявани и редовно жертвани в преследване на стратегии, за които може дори да не подозират, пешките незнайно как винаги успяват да издържат до края.

- Тел Джаксън, „ Шахът през Средните векове' 1992.

Един ден станах свидетел как тя [Елизабет] отговаря едновременно на трима посланици, императорския, френския и шведския, на три езика, на италиански на единия, на френски на другия и на латински на третия - с лекота, без колебание, ясно и без ни най-малко да се смути.