Unknown - Матю Райли Летящ старт

— Здрасти. Ти си Джейсън Чейсър, нали?

— Ъъъ… — заекна Джейсън, поразен от страхопочитание, — да.

Тя беше приблизително на неговите години — 15, с големи сини очи и смайващи руси коси. Носеше скъпа небесносиня коктейлна рокля, която подхождаше на очите ѝ. Накратко, беше най-красивото момиче, което беше виждал.

— Аз съм Дидо — представи се тя с италианско-американски акцент. — Дидо Еманюел и съм голям фен. Преди няколко дена те гледах по телевизията в училищния турнир, а днес в квалификацията. Ти си направо удивителен , а я се виж колко си млад! Окей, извинявай. Видях те и реших да ти кажа здрасти. Така че… здрасти !

Джейсън беше направо онемял.

— Здра… здрасти.

— Е — продължи Дидо, — ти май се готвиш да си вървиш. Няма да ти досаждам повече. Може би — да се надяваме — ще се видим отново.

Стана, стрелна го с големите си сини очи и Джейсън направо се разтопи.

Дидо си тръгна доволна от масата, а Джейсън седеше и гледаше подире ѝ.

Сали Макдъф разруши магията, като го потупа по рамото.

— Браво, Ромео. Не знаех, че толкова те бива по приказките с дамите. Хайде да анализираме постиженията ти по време на разговора: ъъъ… да, здра… здрасти и бла… благодаря. Но не се отчайвай, шампионе, сигурна съм, че следващия път ще се справиш. Хайде да си вървим и да те сложим да спиш. Утре почиваме. А в неделя се състезаваме.

Грандхотел «Ломбарди» Венеция II, Италия

Събота

Събота за Джейсън беше «фокусен ден».

Време, през което да поседи и да си мисли за голямото състезание.

Тъй като пресата се беше разположила пред хотела, Джейсън остана в апартамента си през по-голямата част от деня, като през повечето време зяпаше през прозореца морето.

Бъг си играеше на автомобилни състезания с игровата конзола — това беше неговият начин да разпуска. Сали крачеше насам-натам и четеше и препрочиташе «Правила и предписания в боксовете при професионални състезания».

Следобед пристигнаха Марта и Хенри Чейсър. Бяха искали да дойдат по-рано през седмицата, но Хенри трябваше да свърши нещо във фермата. Сега просто си почиваха — Хенри се възхищаваше на апартамента, а Марта както обикновено плетеше.

Пристигна и новият състезателен гащеризон на Джейсън: чисто нов, черен, кожен, жълти ивици се спускаха по ръцете и краката, а на гърдите се мъдреше надпис «Ломбарди». Черни ръкавици, черни обувки и лъскава жълта каска допълваха екипировката. Бъг и Сали получиха същите екипи.

В ранната привечер Джейсън взе едно съдбоносно решение. Обслужването по стаите му беше омръзнало и той слезе във ВИП трапезарията на хотела, за да хапне.

ВИП трапезарията беше клуб-ресторант, запазен за хотелските гости, които населяваха високите етажи.

Седна сам на една от масите и видя на друга маса Дидо с двама възрастни — вероятно родителите ѝ.

— Дидо?

— Джейсън! — Дидо дойде при него.

— Не знаех, че си отседнала тук.

— Да, тук съм с родителите ми — отговори момичето. — Виж, ти сигурно искаш да останеш сам, за да се подготвиш за състезанието, така че ще те оставя…

— Не — прекъсна я Джейсън. — Няма нужда. Искам да кажа, ако искаш… и ако вашите нямат нищо против… можем да вечеряме заедно.

По лицето на Дидо плъзна чудно красива усмивка.

— Ще ми е приятно! Отивам да ги попитам.

След минути Джейсън беше настанен до един от панорамните прозорци, които гледаха към Канале Гранде, и вечеряше с красивата Дидо Еманюел на светлината на една-единствена свещ — двама юноши, които приличаха на възрастни и вечеряха в един от най-недостъпните за простосмъртни ресторанти в света.

Разговаряха до късно и на Джейсън му харесваше всяка минута. Дидо беше умна, забавна, пленителна и нормална . А най-хубавото беше, че тя, изглежда, също го харесваше! Преди да се усетят, ресторантът се изпразни и те седяха сами в помещението и едва когато се появи Сали Макдъф, Джейсън излезе от подобното на транс състояние.

— Ей, шампионе, всички се чудехме къде си. Решихме, че може да си излязъл да зяпаш звездите. Обаче вече е малко прекалено късничко и за това. Наближава полунощ.

— Какво!? — Джейсън си погледна часовника. Права беше. Стрелките показваха 23:55. — Дидо, съжалявам, но трябва да вървя, за да поспя малко. Утре е големият ден.

— Хей, няма проблеми — усмихна се Дидо. — Аз съжалявам, че те задържах толкова до късно. Дори не усетих как мина времето. Благодаря за вечерята.

Джейсън поклати глава.

— Не, аз ти благодаря. Беше истинско удоволствие.