Софи Джордан - Огнена светлина

Миг по-късно, докато се отдалечаваме от бордюра, ми хрумва, че пътуването до училище ще е доста неловко със сестра ми на задната седалка, предположението ми се потвърждава, когато тя пита:

— Е, какво има между теб и сестра ми?

Той се засмива кратко и се почесва по тила, сякаш нещо го сърби там.

— Тамра! — Подпирайки се на таблото, аз се обръщам и я поглеждам гневно. — Между нас няма нищо.

Тя изсумтява презрително.

— Е, нямаше да седим тук, ако беше така, нали?

Отварям уста, за да я помоля да престане с този разпит, когато Уил ме спира.

— Харесвам сестра ти. Много.

Поглеждам го безмълвно.

Той отвръща на погледа ми и понижавайки глас, добавя:

— Харесвам те.

Предполагам, че знам това, но топлината продължава да нахлува към лицето ми. Завъртам се отново напред, скръствам ръце пред гърдите си и забивам поглед в стъклото пред мен. Не мога да спра да треперя. Не мога да говоря. Гърлото ме боли твърде силно.

— Ясинда — казва той.

— Мисля, че я шокира — изказва предположение Тамра и после въздъхва. — Виж, ако я харесваш, трябва да играеш открито. Не искам всички в училище да шепнат зад гърба й, все едно е някаква пачавра, с която да се занасяш на стълбите.

Сега вече наистина онемявам. Кръвта ми гори. Вече имам една майка, която дава всичко от себе си, за да контролира живота ми. И затова не искам сестра ми да се превръща в майка номер две.

— Знам — отвръща той. — Точно това се опитвам да направя сега… стига да ми позволи.

Усещам очите му върху лицето си. Напрегнати. Очакващи. Завъртам глава към него. Въздъхвам сподавено под ожесточената настойчивост на погледа му.

Уил е сериозен. Което е и съвсем логично. Ако той е готов да сложи край на самотата си заради мен, особено когато подозира, че има нещо важно, което премълчавам за себе си, аз нямам никакво основание да се съмнявам в искреността му.

Палците му барабанят в отсечен ритъм по волана, докато кара.

— Искам да съм с теб. Ясинда. Повече няма да се боря с това.

— Боже! — промърморва Тамра.

И аз знам какво има предвид. Всичко изглежда твърде пресилено. Обяснението му е неуместно, прибързано. Все пак ние сме само на шестнайсет…

Сепвам се и леко трепвам.

Предполагам, че е на шестнайсет. Дори не знам това със сигурност. Не знам нищо за него, освен тайната му. Която някак си помрачава всичко останало. Но у него трябва да има и нещо друго. Нещо повече от тази тайна. Той не може да е само ловец. Само момче, което не иска да бъде убиец. Момче, което спаси живота ми. Момчето, около което изградих фантастичен ореол. Аз не познавам истинския Уил. Зендър спомена, че е бил болен от нещо, но аз нямам никаква представа какво му се е случило.

Малко по-късно спирам да се самоизмъчвам. Защото той също не ме познава. И въпреки това иска да бъде с мен. Може би това е съвършената ситуация, защото аз също копнея да бъда с него. И не само защото искам да получа необходимата ми информация. Макар тази задача действително да ми предстои. Това е нещо, което бих искала да забравя, но не мога да си го позволя. Сторя ли го, това означава да се примиря с живота си тук. Завинаги. Превръщайки се в призрак. И в този момент чувам един тих глас да шепне в ума ми… Не и ако имаш Уил.

23

Веднага щом Уил паркира, Тамра ни оставя. Гледам я как върви бързо през паркинга. Махва с ръка на няколко души. Настига и тръгва рамо до рамо с едно момиче, чието име не знам. Започват да си говорят така, сякаш са се познавали цял живот.

Уил и аз седим мълчаливо. От мястото, където сме, в далечния край на паркинга наблюдаваме как колите прелитат покрай нас, търсейки по-добри места близо до входа.

Сещам се само за една-единствена причина да паркира толкова далече. И тя е никой да не ни види заедно.

Първият ми импулс е да се разсмея горчиво, но не го правя. Изглежда, че той не е толкова готов да се изправи пред света с мен, колкото си мисли. Притискам учебниците до гърдите си, потропвайки леко с крака по пода на колата.

— Може би е добре да тръгваме — казва той.

Кимвам. Той загася двигателя.

— Какво имаш първия час? — пита Уил.

— Защо?

Поглежда ме учудено.

— Ясинда — Казва той тихо, почти през смях. — И дума ли не чу от това, което ти казах? Да не мислеше, че се шегувам?

Може би. Да. Странно е как съмнението може да ти попречи да забележиш нещо, което е ясно като бял ден.

— Ще те изпратя до стаята ти — заявява той, сякаш е трябвало сама да се досетя за намеренията му.

Аз искам това, напомням си аз. Да си позволя да се сближа с него, за да разбера какво ни свързва… тази близост между нас. Да скъся дистанцията помежду ни и да стана негов довереник. Да науча всичко каквото мога за другите прайдове. Няколко добре подбрани въпроса ще бъдат достатъчни за целта. И след това, когато получа необходимите ми отговори, ще направя своя ход. Бягство.