Софи Джордан - Огнена светлина

— Ще закъснеем. — Поглеждам към входната врата, към която се насочва множеството. Стотици тела. Тамра ми кимва, преди да се присъедини към потока.

Само едно момиче остава на мястото си. Бруклин стои там, гланцираните й устни са силно свити и се е вторачила в мен. Отмествам поглед. Обратно към Уил. Той не я гледа. Очите му са приковани в моите. Сърцето ми се свива. Той кимва, сякаш отговаряйки си на някакъв ням въпрос, и отново улавя ръката ми.

И аз забравям за Бруклин.

* * *

Катрин ме настига в коридора преди седмия час.

— Къде е гаджето ти? — шегува се тя. Отново. Дразни ме през целия ден. Откакто Уил ме изпрати до масата ни за обяд, преди да отиде в час.

— Не знам.

Оглеждам претъпкания коридор. Досега Уил ме чакаше пред стаята ми всеки път щом звънецът биеше. Нямам представа как пристига толкова бързо, но не се оплаквам. Напредването през шумното множество в коридора е много по-лесно, когато е до мен. Предполагам, че обяснението е в начина, по който той въздейства на моето драки . Прави ме по-силна и всичко останало изглежда незначително.

— Бързо, да отидем до тоалетната преди часа. — Тръгвам след Катрин и се мушвам в тоалетната, която е най-близо до стаята ни.

Докато чакам, тя говори от кабинката:

— Тази вечер ще ходя на концерт с Бърнард, ако искаш да дойдеш…

— Имам други планове.

— Нека позная. Уил.

Едно момиче излиза от съседна кабинка и оставаме в тоалетната само двете. Първият звънец бие и виковете на учениците отвън постепенно стихват до тихо мърморене. Катрин излиза и тръгва към умивалника.

— По-добре да побързаме — казвам аз.

Тогава вратата на тоалетната се отваря и вече не сме сами.

Бруклин влиза с още четири момичета. Обичайната шайка. Никое от тях не се усмихва. Всички имат еднакви изражения на лицата си и неволно ми хрумва, че не мога да ги отлича едно от друго. Блестящи устни. Тъмносиви очни линии. Перфектно опънати коси.

Катрин спира водата. Изтръсква ръцете си и се обръща, преценявайки с поглед момичетата, които са блокирали вратата.

Въздъхвам, странно спокойна. Знам защо са тук… Знам, че това неизбежно щеше да се случи рано или късно. Съжалявам само, че и Катрин е въвлечена.

Вторият звънец бие.

Коридорът утихва и ние потъваме във внезапна гробна тишина с група момичета, решени да ме сложат на мястото ми.

24

Минават няколко секунди. Може би минути. Не знам колко време ще е нужно, преди някой да проговори или да помръдне. Бруклин като че ли дори не е сигурна какъв трябва да е следващият й ход, какво да каже или да направи.

Най-накрая проговарям, надявайки се да спечеля предимство от нерешителността й.

— Това беше звънецът. Не искаме да ни пишат отсъствия. — Поглеждам Катрин, давайки й знак да ме последва през стената от момичета.

— Да — казва Бруклин язвително, накланяйки леко глава. — Но това не е от голямо значение сега.

Спирам на сантиметри от нея. Тя и групичката момичета стоят плътно една до друга. Нищо, освен груба сила няма да ги накара да се поместят.

— Но ти знаеш кое е от значение за мен — продължава тя.

Чакам, посрещайки погледа й.

— Червенокоси кучки, които идват в училището ми и се държат така, все едно са негови собственици.

— Престани, Бруклин — намесва се Катрин и в тона й се долавя едновременно досада и раздразнение.

Една от придружителките на Бруклин тиква физиономията си към Катрин.

— Никой не говори с теб, загубенячке.

Бруклин пристъпва напред. Стоим лице в лице.

Свивам рамене, убедена, че съм попаднала в някакъв тъп филм за мажоретки, които се борят за надмощие.

— И какво според теб трябва да направя аз?

Спокойствието ми като че ли разпалва гнева й.

— Да се върнеш в дупката, от която си дошла!

— Не бих казала, че съм тук по собствена воля. Може би трябва да поговориш с майка ми за това… Аз нямах голям успех.

Тя накланя още повече глава, сякаш сериозно обмисля предложението ми.

— А какво ще кажеш за това? Ти изчезваш, защото в противен случай ще пострада сестра ти.

Неволно ахвам и се взирам в петте момичета. Те сериозно ли говорят?

— Да. Искаш ли животът и на двете ви тук да стане ад? — обажда се една блондинка с плитки. Доколкото си спомням онази, която беше на върха на пирамидата по време училищното събрание в салона.

— Мислех, че харесвате Тамра — казвам.

Бруклин свива рамене и скръства ръце пред гърдите си.

— Тя е окей. Съобразява се с реда на нещата тук. Нея можем да я приемем. — Очите й ме стрелват в упор. — Но не и теб.