Кейт Мортън: Пазителка на тайните

* * *

Когато се появи, мъжът беше малко по-голям от мъгляво петно на хоризонта, там долу, в най-далечната част на алеята. По-късно Лоръл не можеше да каже със сигурност какво я накара да погледне нагоре. За една ужасна секунда, когато за пръв път го забеляза да върви към задната част на къщата, Лоръл си помисли, че това е Били, който е пристигнал по-рано и идва да я вземе. Позволи си да си поеме дъх едва когато силуетът на госта се очерта по-ясно и се разбра, че мъжът не е облечен подходящо — тъмен панталон, риза с ръкави и шапка със старомодна периферия.

Веднага след облекчението я завладя любопитството. Посетителите във фермата бяха рядкост, още повече такива, които пристигат пеша, но докато гледаше приближаващия се мъж, дълбоко в съзнанието на Лоръл изникна бегъл спомен, интригуващо усещане за дежавю, което не можеше да определи точно, колкото и да се опитваше. Лоръл заряза цупенето и с наслада се зае да наблюдава от удобството на укритието си.

Облегна лакти на перваза на прозореца, а брадичката — на ръцете си. За възрастен човек мъжът не изглеждаше зле и нещо в позата му подсказваше уверена целеустременост. Беше човек, който няма нужда да бърза. Със сигурност не беше познат, не беше приятел на баща ѝ от селото или някой от работниците във фермата. Ако беше изгубил се пътник, който иска да попита за посоката, едва ли би избрал фермата, тъй като тя беше закътана и прекалено далеч от пътя. Сигурно беше циганин или скитник. Един от онези мъже, които се появяваха от време на време, изпаднали в затруднение, и бяха признателни за всяка работа, която татко може да им предложи. Или пък — Лоръл изтръпна при ужасната мисъл — можеше да се окаже и мъжът, за когото бе чела в местния вестник; онзи, когото възрастните обсъждаха напрегнато, защото притеснявал хората на пикник и плашел жените, които се разхождат сами покрай скрития от погледа завой на реката.

Лоръл потръпна поуплашено и се прозина. Мъжът не беше зъл дух — вече виждаше коженото му куфарче. Вероятно беше търговец, дошъл да разкаже на майка ѝ за най-новата енциклопедия, без която не могат да живеят.

И така, момичето отклони поглед.

* * *

Не след дълго Лоръл чу тихото ръмжене на Барнаби до ствола на дървото. Тя пролази до прозореца, надзърна над рамката и видя шпаньола, застанал нащрек насред тухлената пътека Той гледаше към алеята и наблюдаваше как мъжът — вече много по-близо — отваря желязната порта към градината.

— Тихо, Барнаби! — провикна се майка ѝ отвътре. — Няма да се бавим.

Тя излезе от тъмния коридор и спря пред отворената врата, за да прошепне нещо в ухото на бебето, целуна пухкавата му бузка и го накара да се засмее.

Зад къщата изскърца вратата до кокошарника — пантите ѝ постоянно се нуждаеха от смазване — и кучето отново изръмжа. Козината по гърба му настръхна.

— Стига вече, Барнаби — обади се мама. — Какво ти става?

Мъжът се появи иззад ъгъла и тя погледна настрани. Усмивката изчезна от лицето ѝ.

— Здравейте — поздрави непознатият и спря, за да притисне носната кърпа до слепоочието си. — Хубаво време, нали?

По лицето на бебето се разля удоволствие, щом видя новодошлия, то протегна пухкавите си ръчички и започна да ги свива и разперва като проява на поздрав.

Поканата беше неустоима, затова мъжът прибра носната си кърпа обратно в джоба, приближи се и леко повдигна ръка, сякаш за да миропомаже малкия.

Майка ѝ се отдръпна с удивителна бързина. Тя рязко пусна бебето на земята зад себе си. Под босите му крачета имаше дребен чакъл и изненадващият допир се оказа прекалено груб за дете, което познава единствено удоволствие и обич. Изненадано, то ревна.

Сърцето на Лоръл прескочи, но тя бе замръзнала, неспособна да помръдне. Космите на врата ѝ настръхнаха. Вторачила се бе в лицето на майка си, придобило невиждано дотогава изражение. Страх, осъзна тя, мама беше уплашена.

Въздействието върху Лоръл беше незабавно. Сигурността в живота ѝ излетя яко дим и на нейно място се настани студена тревога.

— Здравей, Дороти — каза мъжът. — Много време мина.

Той знаеше името на мама. Не беше непознат.

Мъжът заговори отново — съвсем тихо и Лоръл не го чуваше, — а майка ѝ едва забележимо кимна. Тя продължи да слуша, наклонила глава на една страна. Вдигна лице към слънцето и само за секунда затвори очи.

Случи се бързо.

Лоръл завинаги щеше да помни яркия сребрист проблясък. Начинът, по който слънчевата светлина улови металното острие, направи случилото се красиво за един-единствен миг.