Кейт Мортън: Пазителка на тайните

А бебето пляска в краката на баща им, писка и се смее, протегнало пухкавите си ръчички към лодката на мама. Светлината в техния живот…

Бебето. То си имаше име, разбира се, Джералд, но никой никога не го наричаше така. Името е на възрастен, а той си беше бебе. Беше на две години, но лицето му все още беше кръгло и с трапчинки, очите му блестяха пакостливо, а крачетата му бяха апетитно пухкави и бели. Понякога Лоръл едва се сдържаше да не би неволно да ги стисне прекалено силно. Всички се стремяха да му бъдат любимци и всички мислеха, че са победили, но Лоръл знаеше, че лицето му грейва най-силно, когато види нея.

Ето защо беше немислимо да изпусне дори и секунда от тържеството за рождения му ден. Какви игрички играеше, скрита в къщата на дървото толкова време, особено след като планираше по-късно да се измъкне с Били?

Лоръл се намръщи, заля я вълна от укори, които бързо намериха решение. Щеше да се поправи: да слезе на земята, да вземе ножа от кухненската маса и да го занесе при рекичката. Щеше да бъде дъщеря за пример, безукорната най-голяма сестра. Ако изпълни задачата, преди ръчният ѝ часовник да отброи десет минути, щяха да ѝ се полагат допълнителни точки от въображаемия резултат, който непрекъснато си водеше мислено. Застана на най-горното стъпало и топлият бриз лъхна босите ѝ, почернели от слънцето стъпала.

* * *

По-късно Лоръл щеше да се чуди дали нещата щяха да се случат по различен начин, ако не беше действала толкова прибързано. Дали цялото ужасно нещо би могло да бъде предотвратено, ако бе проявила повече предпазливост. Обаче не го стори и то се случи. Прибързала беше и по тази причина винаги щеше да се обвинява за онова, което последва. Ала навремето не успя да се сдържи. Нуждата ѝ да се намира в центъра на събитията беше станала смайващо неотложна, както по-рано пък ѝ се искаше да остане сама.

Напоследък често се случваше. Лоръл беше като ветропоказателя на покрива на Грийнейкърс: чувствата ѝ се люшкаха с прищевките на вятъра ту в едната посока, ту в другата. Беше странно и понякога плашещо, но и някак вълнуващо. Приличаше на опасно препускане по морския бряг.

В този случай беше и вредно. Защото в отчаяното си бързане да се присъедини към празненството край потока тя заклещи коляното си между дъските на дървения под на къщичката. Одраскването я парна, тя трепна от болка и погледна надолу към потеклата прясна кръв, изненадващо яркочервена. Вместо да слезе на земята Лоръл се качи обратно в къщичката, за да огледа внимателно раната.

Все още седеше там и се взираше в окървавеното си коляно проклинаше припряността си. Чудеше се дали Били ще забележи голямата грозна коричка и как би могла да я замаскира когато чу звук откъм горичката. Беше шумолене — естествено и все пак достатъчно различно от другите следобедни звуци, за да привлече вниманието ѝ. Надникна през прозореца на къщичката и видя, че Барнаби тича във високата трева, а копринените му уши пърпорят като кадифени крила. Малко по-назад майка ѝ крачеше през поляната към градината и всяка крачка разтягаше плата на лятната ѝ домашна рокля. Бебето, заради жегата босоного под костюмчето си за игра, беше наместено удобно на хълбока ѝ.

Въпреки че бяха доста далеч, по странен каприз на вятъра Лоръл чуваше доста ясно мелодията, която майка ѝ си тананикаше. Беше пяла тази песен на всяко от децата си. Бебето се кискаше доволно и искаше: "Пак! Пак!" (въпреки че звучеше повече като "Па! Па!", докато мама прокарваше пръсти по коремчето му, за да го погъделичка под брадичката. Бяха толкова погълнати един от друг и появата им заедно на огряната от слънцето поляна беше такова идилична, че Лоръл се разкъсваше между радостта да бъде свидетел на този интимен момент и завистта, че не може да участва в него.

Когато майка ѝ отвори портата и се отправи към къщата, Лоръл осъзна разочаровано, че тя лично се бе върнала за ножа.

С всяка нейна стъпка шансовете на Лоръл за изкупление намаляваха. Тя се навъси, мрачното ѝ настроение пресече желанието ѝ да извика или да слезе долу и вместо това я прикова на мястото ѝ на пода на къщичката. Тя седеше там и се терзаеше по мъчително приятен начин, докато майка ѝ влизаше в къщата.

Един от обръчите тихо тупна на земята и Лоръл прие това като проява на солидарност. Реши да остане на мястото си. Нека им липсва още малко; ще отиде при потока, когато се оправи и е готова. Междувременно щеше да прочете "Рожден ден" още веднъж, да си представя бъдещето далеч оттук и новия си живот, в който е красива и изтънчена, пораснала е и няма рани.