Кейт Мортън: Пазителка на тайните

Под Лоръл прането се бе свило мокро на простора. Единият крачол на джинсите, които баба Никълсън ненавиждаше ("Изглеждаш евтино, Лоръл — няма нищо по-лошо от момиче, което се фръцка"), се удряше в другия и плашеше еднокрилата кокошка, която крякаше и се въртеше в кръг. Лоръл плъзна слънчевите си очила с бяла рамка надолу по носа си и се облегна на стената на къщичката.

Проблемът беше войната. Беше свършила преди шестнайсет години — почти колкото целия ѝ живот — и светът беше продължил напред. Сега всичко беше различно: мястото па противогазите, униформите купоните за храна и всичко останало беше в големия стар куфар с цвят каки, който баща ѝ държеше па тавана. За жалост обаче, някои хора, изглежда, не го осъзнаваха, а именно — всички над двайсет и пет години.

Били твърдеше, че тя няма да може да намери нужните думи, за да я разберат. Наричало се "разлика между поколенията" и било безполезно тя да опитва да им обяснява. Така пишело в книгата на Алан Силитоу, която той носеше навсякъде в джоба си — възрастните не трябва да разбират децата си, а ако ги разбират, значи нещо не е наред.

Традиционното възпитание на Лоръл — доброто момиче, предано на родителите си — я бе подтикнало да му се противопостави, но тя не го направи. Вместо това мислите ѝ се насочиха към нощите напоследък, когато успяваше пълзешком да се измъкне от сестрите си; когато пристъпваше навън в благоуханния здрач с транзистор, скрит под блузата, и с разтуптяно сърце се изкатерваше в къщичката на дървото. Там настройваше транзистора на вълните на Радио Люксембург и лежеше в тъмното сама, обгърната от музиката. И докато тя проникваше в неподвижния селски въздух и заливаше древния пейзаж с най-новите песни, кожата на Лоръл настръхваше от величавото опиянение, че е част от нещо по-голямо, от световна конспирация, от тайна групировка. Ново поколение от хора, които слушат точно в същия миг и са проумели, че светът и бъдещето са някъде там и ги очакват Лоръл отвори очи и споменът избяга. Топлината му обаче остана, тя се протегна доволно и проследи с очи пътя на една полска врана, отправила се към облаците. Лети, птичке, лети! Така ще направи и Лоръл веднага, щом завърши училище и стане на осемнайсет. Продължи да наблюдава и си позволи да мигне едва когато птицата стана колкото главичката на топлийка в далечната синева. Каза си, че ако постигне този подвиг, родителите ѝ ще са принудени да видят нещата от нейната гледна точка и бъдещето ясно ще се разгърне.

Очите ѝ триумфално се насълзиха и Лоръл отново плъзна поглед към къщата: към прозорците на стаята си, към богородичката, която с мама бяха посадили на гроба на клетия мъртъв котарак Констабъл, към пукнатината между тухлите, където бе оставяла писма до феите.

Спомените от времето преди, когато като малка събираше морски охлюви от плитко езерце на морския бряг и всяка вечер хапваше в предната стая в къщата на баба си край морето, бяха смътни, като сън. Фермата беше единственият дом, който познаваше. И въпреки че не искаше да има собствено кресло, обичаше да гледа родителите си да седят в техните всяка вечер, а докато заспива, да знае, че двамата си шепнат от другата страна на тънката стена и че само да протегне ръка, тя ще подразни някоя от сестрите си.

Щяха да ѝ липсват, когато замине.

Лоръл примигна. Щяха да ѝ липсват. Сигурността на това твърдение я връхлетя бързо и мъчително. Натежа в стомаха ѝ като камък. Момичетата вземаха дрехите ѝ назаем, чупеха червилата ѝ, драскаха плочите ѝ, но те щяха да ѝ липсват. Бяха като кученца, които се боричкат в общата си стая. Налагаха се над външните хора и това им се нравеше. Бяха сестрите Никълсън: Лоръл, Роуз, Айрис и Дафни; градина от дъщери [1], както се изразяваше възторжено татко, когато пийнеше малко повече. Ужасна напаст, както заявяваше баба след посещенията им през ваканциите.

Лоръл чуваше крясъците и виковете в далечината, водни звуци на лято край реката. Нещо в нея се опъна като въже. Представяше си ги като в жива картина от едно време. Как се гонят в плитчините с поли, втъкнати в кюлотите: Роуз е избягала на сигурно място на камъните и поклаща във водата тънките си глезени, докато рисува с мокра пръчка; Айрис незнайно как се е намокрила и това я вбесява; Дафни, с къдрици като спиралките на тирбушон, се превива от смях.

Карираното одеяло за пикник сигурно е постлано на тревистия бряг, а майка им стои наблизо, нагазила до колене в най-бързото течение, и пуска новата си лодка. Татко гледа отстрани с навити крачоли и цигара в устата. А лицето му — Лоръл си го представяше съвсем ясно — е с обичайното леко изненадано изражение, сякаш той не може да повярва на късмета си, че животът го е довел точно тук, точно сега.