Миро_Д - Unknown

Отключи кабинета му и пусна компютъра. Докато чакаше да зареди, тя започна да претърсва рафтовете. Трябваше веднага да разбере дали продължението на сериала е плод на въображението на Брам, или има нещо конкретно.

Натъкна се на колекция от развлекателни романи и на купчина разнородни сценарии, но нито един от тях не беше продължение на „Скип и Скутър”. Имаше струпани различни дивидита с не по-малко разнообразни заглавия, като се започне от „Разяреният бик” и се стигне до нещо озаглавено: „Секс Трек: следващото проникване”. Шкафовете с папките бяха заключени, но не и бюрото, където под бутилка уиски откри картонена кутия за ръкопис, запечатана с тиксо. Върху етикета пишеше „Скип и Скутър: продължение”.

Джорджи се вцепени. Надяваше се, че Брам си бе измислил цялата история само за да я дразни. Той знаеше, че продължението на сериала ще навреди много повече на кариерата й, отколкото да помогне. Защо си мислеше, че може да я склони да участва в подобно професионално самоубийство?

Никак не й харесваше очевидният отговор на този въпрос. Изнудване. Брам можеше да я заплаши, че ще сложи край на брака им, ако тя откаже да участва в проекта. Но ако я зареже, ще се лиши от парите й, а освен това ще изглежда като пълен негодник в очите на околните, макар че може би не му пукаше за това. И все пак… Джорджи си спомни как Брам се държа с Рори Кийн. Може би далеч не беше безразличен към имиджа си, както се опитваше да я накара да повярва.

— Какво правиш тук?

Джорджи вдигна стреснато глава и видя Чаз да стои на прага. Приличаше на плод на любовта между Марта Стюарт и Джоуи Рамон. Униформата й на икономка за деня се състоеше от джинси на дупки, горнище с маслиненозелен цвят и черни джапанки. Джорджи затвори чекмеджето с крак. Тъй като не можеше да измисли разумно обяснение, реши да контраатакува:

— Въпросът по-скоро е ти какво правиш тук?

Чаз присви враждебно очите си, плътно очертани с черен молив.

— Брам не обича чужди хора да тършуват из кабинета му. Ти не би трябвало да си тук.

— Аз не съм чужда. Аз съм неговата съпруга – отсече Джорджи, удивена от думите, които не вярваше, че може да излязат от устата й.

— Той не пуска тук дори чистачката – процеди Чаз и вирна брадичка. – Никой не влиза в кабинета му, освен мен.

— Ти си му много предана. Питам се защо ли?

Момичето извади една метла от малкия шкаф.

— Това ми е работата.

Явно сега Джорджи нямаше да може да разгледа компютърните му файлове, затова понечи да си тръгне, но докато ставаше, зърна видеокамера в единия край на бюрото. Чаз започна да мете пода. Джорджи разучи внимателно камерата и установи, че дори и да е имало заснети долнопробни секс игрички, Брам ги бе изтрил.

Чаз спря да мете.

— Не пипай това.

Джорджи импулсивно насочи камерата към Чаз и натисна бутона за запис.

— Защо толкова много се грижиш за Брам?

Момичето притисна дръжката на метлата към гърдите си.

— Какво правиш?

— Просто съм любопитна защо си му толкова предана.

— Изключи това.

Джорджи нагласи фокуса. Зад пиърсинга и сърдитата гримаса на Чаз се криеха нежни, почти изящни черти. Чаз бе прихванала от едната страна косата си с малка сребърна шнола, за да не й влиза в очите, но от другата страна острите кичури стърчаха над ухото й като бодли на таралеж. Враждебната независимост на Чаз удивяваше и очароваше Джорджи. Тя не можеше да си представи, че съществуват хора, които ни най-малко не се интересуват от мнението на околните.

— Предполагам, че ти си единствената в Лос Анджелис, която не понася камерите – отбеляза Джорджи. – Не си ли мечтала да бъдеш актриса? Повечето момичета идват тук именно заради това.

— Аз? Не. И откъде знаеш, че не съм родена тук?

— Интуиция. – През визьора Джорджи видя как ъгълчетата на малката уста на Чаз се изопнаха от напрежение. – Повечето двайсетгодишни момичета биха се отегчавали от работа като твоята.

Чаз стисна по-силно дръжката на метлата, като че ли беше оръжие.

— Харесвам работата си. Ти навярно си мислиш, че домакинската работа не е важна.

— Аз мисля, че всяка работа зависи от това, как човек се отнася към нея – цитира Джорджи баща си.

Камерата някак си неусетно бе променила отношенията помежду им и за пръв път откакто се бяха срещнали, Чаз изглеждаше несигурна.

— Хората трябва да правят това, за което ги бива – промърмори тя накрая. – Аз съм добра в работата си. – Опита се да се заеме отново с метенето, но камерата очевидно я притесняваше. – Изключи това нещо.