Миро_Д: Unknown

Рухна на дивана. Беше изминала цяла година, ала нищо не се бе променило. Тя отново плачеше. Кога ще съумее да се отърси от мъката и да загърби миналото? Кога ще престане да се държи като неудачницата, за която всички я смятаха? Ако и занапред продължаваше по този начин, горчивината, разяждаща я отвътре, щеше да победи и Джорджи щеше да се превърне в жената, която не искаше да бъде. Трябваше да направи нещо – каквото и да е – което да я накара не само да изглежда, но и да се почувства победител.

2

Какво щеше да направи Скутър Браун на нейно място? Този въпрос не спираше да си задава Джорджи и тъкмо заради него в момента прекосяваше външния двор на „Айви”* към масата, която бе запазила точно до прочутата ограда от бели колчета. Скутър Браун, храбрата осиротяла бегълка, криеща се в помещенията за прислугата в имението на Скофийлд, за да не попадне в приемно семейство, беше поела в ръце юздите на съдбата си. Крайно време беше и Джорджи да последва примера й.

[* Изискан ресторант в Лос Анджелис, много популярен сред знаменитостите, звезди от киното и телевизията, хора на изкуството и медиите. – Б.пр.]

Тя махна на известен рапър, кимна за поздрав на водещ на токшоу и изпрати въздушна целувка на бивша звезда от „Анатомията на Грей”. Само Рори Кийн, новата шефка на „Вортекс Студиос”, беше прекалено погълната от разговора си с директора на Сий Ей Ей*, за да забележи появата на Джорджи.

[* Агенция за подбор на талантливи артисти и спортисти в Ел Ей. – Б.пр.]

Точка първа от новия списък на Джорджи: Да те видят с идеалния мъж. Сега, когато онази унизителна фотография, на която се взираше ужасено в ехографската снимка на бебето на Ланс, се мъдреше навсякъде, се налагаше тя да престане да се крие и да направи това, което трябваше да стори още преди месеци. Беше нужно днешният обяд да се превърне в сензация, така че всички да забравят за потресената й физиономия.

За нещастие, идеалният мъж, когото бе избрала за първата си публична среща, още никакъв го нямаше. В резултат Джорджи бе принудена да седи сама на масата за двама. Опитваше се да си даде вид, че се наслаждава на няколкото минути, посветени на самата нея. Не можеше да се сърди на Тревър. При все че не успя да го убеди да се ожени за нея, приятелят й поне се съгласи да й бъде официален придружител за няколко седмици.

„Айви” беше институция в Ел Ей, идеалното място да видиш и да бъдеш видян – ненапразно пред централния вход постоянно дежуреха армия папараци. Знаменитостите, които обядваха в ресторанта и даваха вид, че са раздразнени от всеобщото внимание, бяха най-големите лицемери на света, особено онези, които седяха отвън на двора, зад бялата ограда, проточила се покрай тротоара и многолюдния булевард „Робъртсън”.

Джорджи се настани под белия чадър. Ако пие вино на обяд, можеше да се приеме от околните като знак, че дави мъката си в алкохол, затова си поръча студен чай. Две жени се спряха на тротоара зад оградата и се заблещиха насреща й.

Къде си, Тревър?

Планът й беше съвсем прост. Вместо да избягва публичността, щеше да я търси, но при нейните условия – като свободна жена, наслаждаваща се на живота. Ще прекарва няколко седмици с един идеален мъж, после още няколко с друг. Няма да излиза с никого достатъчно дълго, за да плъзнат слухове за сериозна любовна история. Само развлечения и пак развлечения, съпроводени от купища снимки – снимки, които пиарът й ще се постарае да разпространи по всички издания. Джорджи познаваше немалко красиви актьори, които жадуваха за реклама и разбираха отлично правилата на играта. Тревър щеше да открие кампанията й. Само да не беше отвратителният му навик да закъснява.

И само ако идеята доброволно да дава храна на онези чакали – папараците – да не й беше толкова противна.

Изминаха пет минути. Джорджи беше облечена подходящо за случая. Тоалетът й бе подбран от талантлив стилист – черна лятна рокля от фин памук, с широк ален кант, обточващ корсажа, и водопад от причудливи светлокафяви листа, сипещи се от талията до подгъва на късата тясна пола. Каишките на кафявите сандали, в тон с роклята, обвиваха фините й глезени. Кехлибарените обици бяха последният щрих към небрежно-елегантния самобитен стил, който й подхождаше много по-добре от всякакви воланчета и финтифлюшки или сексапилни рокли с предизвикателни деколтета. Роклята беше идеално подбрана, за да прикрие колко е отслабнала.

Изминаха осем минути. Рори Кийн я забеляза и й помаха приятелски с ръка. Джорджи й махна в отговор. Преди петнайсет години, по време на втория сезон на „Скип и Скутър”, Рори беше само незначителен помощник-режисьор, но сега беше шеф на „Вортекс Студиос” и една от най-влиятелните жени в Холивуд. Тъй като последните два филма на Джорджи се бяха провалили с гръм и трясък, а най-новата й лента обещаваше да пожъне още по-голям неуспех, й беше крайно неприятно някоя толкова важна особа да я види да седи тук сама като неудачница. Впрочем това едва ли беше някаква новост.