Брет Елис - Американски психар

– Не – повтаря той. – Виждал съм те другаде.

Нервен съм, но отговарям нехайно:

– Така ли? Не може да бъде. Леле, колко интересно. Я си гледай пътя, Абдула.

Следва дълго, страшно мълчание, през което той ме наблюдава в огледалото, а мрачната му усмивка изчезва. Лицето му става безизразно.

– Знам те, човече. Знам те кой си – кима той със стиснати устни.

Изключва радиото, което бе настроил на новини.

Край нас прелитат сгради като сиво-червена размазана лента, задминаваме други таксита, небето мени цвета си – от синьо на мораво, после става почти черно и отново е синьо. На друг светофар (на който профучаваме на червено), на мястото на един магазин на "Марс" виждам нов "Д'Агостино", което ме довежда почти до сълзи, защото ме обзема силна носталгия по стария магазин (макар че никога не бих пазарувал в него) и съм готов да прекъсна шофьора, да му кажа да спре, да ме пусне, да му оставя десет, не, двайсет долара бакшиш, но не мога да помръдна, тъй като той кара много бързо и точно в този момент се случва нещо нелепо и немислимо – чувам гласа му.

– Ти си онзи, който уби Соли.

Лицето му изразява решителност. По-нататък всичко се развива светкавично, въпреки че е като проверка за издръжливост.

Преглъщам, смъквам надолу очилата си, казвам му да намали скоростта и питам:

– Кой е Соли, ако не е тайна?

– Слушай, пич, портретът ти е разлепен за издирване из целия град – заявява той твърдо.

– Тук трябва да сляза – казвам с пресипнал глас.

– Ти си същият, нали?

И ме гледа, сякаш съм някое влечуго.

Друго такси, без пътници, профучава край нас най-малко с осемдесет мили в час. Поклащам глава.

– Ще запиша... – преглъщам, целият треперя, разтварям кожения си бележник, от куфарчето "Ботега Венета" измъквам химикалката си "Монблан" – ...регистрационния ти номер в...

– Ти уби Соли – повтаря той, явно напълно убеден, че ме е познал.

Опитвам се да протестирам, но той ми изръмжава:

– Копеленце гадно.

Близо до пристанището свива встрани от магистралата, подгонва таксито към края на един безлюден паркинг и в същия миг, когато прегазваме някаква алуминиева ограда и се насочваме към брега, на мен ми минава през ума, че трябва да си сложа слушалките, да надуя звука на уокмена и да изключа този от кабината, но дланите ми са стиснати в юмруци, които не мога да отпусна, безпомощен пленник в такси, което лети в посока, известна само на побеснелия шофьор. Стъклата са свалени наполовина и усещам как хладният утринен въздух изсушава пяната върху косата ми. Чутвствам се разсъблечен, нищожен. В устата ми се появява метален вкус и нещо по-лошо. Моето видение – зимен път. Остава ми една-единствена утешителна мисъл – аз съм богат, милионите не са.

– Май си се припознал – казвам.

Той спира автомобила и се обръща назад към мен. Държи пистолет, неизвестна за мен марка. Гледам го втренчено, озадаченият израз на лицето ми постепенно се сменя с друг.

– Ами часовникът? "Ролекс"-ът.

Мълча и се въртя нервно на мястото си. Той повтаря:

– Часовникът.

– Това да не е някакъв ташак, а?

– Излизай – процежда той през зъби. – Хайде, размърдай си задника и излизай.

Взирам се покрай главата му през предното стъкло навън, виждам чайките, които се спускат ниско над тъмните води на океана. Отварям вратата и се измъквам от таксито внимателно, без резки движения. Денят е студен. Дъхът ми излиза на облачета пара, вятърът ги грабва и ги преобръща във въздуха.

– Часовникът, отрепко – казва той, наведен през прозореца с пистолет, насочен право в главата ми.

– Слушай, не зная какво си мислиш, че правиш, нито какво се опитваш да постигнеш, нито какво си мислиш, че можеш да направиш. Никога не са ми вземали отпечатъци от пръсти, имам алиби...

– Млъквай – прекъсва ме Абдула. – Затваряй си гадната уста.

– Невинен съм – извиквам колкото мога по-убедително.

– Часовникът!

Той повдига дулото на пистолета. Разкопчавам "Ролекс"-а, измъквам го от китката си и му го подавам.

– Портфейлът. – Прави знак с пистолета. – Само парите.

Съвсем безпомощен, изваждам портфейла си от кожа на газела и бързо с премръзнали пръсти му подавам парите, които са към триста долара, тъй като след закуската сутринта нямах време да изтегля повече от някой автомат. Предполагам, че Соли е онзи шофьор на такси, когото убих миналата есен, когато ме преследваха през нощта, макар онзи да бе арменец. Нищо чудно да съм убил и някой друг, но сега да не мога да се сетя кога точно е станало.