Брет Елис - Американски психар

– Че какво ѝ е на Елизабет? – пита Ван Патън.

– Да, какво ѝ е? – повтаря Макдърмот.

– Ами такова – идиотка е. Не, много е интелигентна. Не мога да кажа точно. Не я кани.

Ван Патън помълчава и констатира:

– Усещам, че работата отива към провал.

– Добре, щом Елизабет не става, какво ще кажете за Силвия Джоузефс? – предлага Макдърмот.

– О, неее, много е дърта за чукане – протестира Ван Патън.

– Как бе? – възмущава се Макдърмот. – На двайсет и три е.

– Двайсет и осем – поправям го.

– Айде бе? – угрижено пита Макдърмот след кратко мълчание.

– Честен кръст.

– Майко мила! – е единственото, което може да каже Макдърмот.

– Лелеее, забравих – плясвам се по челото. – Поканих Жанет.

– А, виж, това маце можем да го поканим – похотливо отбелязва Ван Патън.

– Защо такова готино гадже като Жанет се мъкне с теб, а, Бейтмън? – интересува се Макдърмот. – Защо изобщо се е захванала с теб?

– Обличам я в кашмир. Много кашмир – промърморвам. – Ей, трябва да ѝ се обадя да не идва.

– А не забравяш ли и нещо друго? – подхвърля Макдърмот.

– Какво бе? – замислям се дълбоко.

– Ивлин дали все още чака на другата линия?

– Ама че съм пън – извиквам. – Чакайте така.

– Защо ли изобщо се занимавам с вас? – чуди се Макдърмот.

– Доведи Ивлин – провиква се Ван Патън. – Нея също си я бива! Да дойде в "Бар Зевс" в девет и половина.

– Добре, добре – отвръщам, преди да превключа на другата линия.

– Изобщо не съм очарована, Патрик – жалва ми се Ивлин.

– Какво ще кажеш да се видим в девет и половина в "Бар Зевс"? – предлагам ѝ.

– Може ли да доведа Сташ и Вандън? – пита тя кротко.

– Онази с татуировката ли?

– Не – въздъхва Ивлин. – Няма татуировка.

– Не става.

– Но, Патрик – примолва се тя.

– Слушай, късмет имаш, че изобщо си поканена, така че...

Следва мълчание, през което не чувствам никакво неудобство.

– Хайде, ще се видим там – приключвам. – Съжалявам.

– Добре – отвръща тя смирено. – Девет и половина?

Превключвам линиите и прекъсвам Ван Патън и Макдърмот по средата на обсъждане на въпроса дали син костюм е равностоен заместител на тъмносин блейзер.

– Ало? Млъквайте! Ще ми отделите ли малко внимание?

– Да, да, да – въздъхва Ван Патън отегчено.

– Ще се обадя на Синди да убеди Ивлин да не вечеря с нас – обявявам.

– Че защо изобщо си я канил бе? – пита един от тях.

– Майтапихме се, идиот такъв – добавя другият.

– Ъъ, уместен въпрос – признавам. – Ммм, чакайте така.

Набирам номера на Синди, който откривам в електронното си тефтерче. Тя вдига слушалката, след като проверява кой се обажда.

– Здравей, Патрик.

– Синди, ще ми направиш ли една услуга?

– Хамлин няма да вечеря с вас – заявява тя. – Опта се да ви се обади, но телефоните ви дават непрекъснато заето. Нямате ли сигнализатор за повикване?

– Естествено, че имаме. За какви ни смяташ? За варвари ли?

– Хамлин няма да дойде – повтаря тя троснато.

– Какво ще прави? Да не си смазва макарите?

– Излиза с мен, господин Бейтмън.

– Ами какво стана с твоите, ъъъ, бенефисни храсталаци?

– Хамлин се е объркал.

– Тиквичке... – казвам.

– Какво?

– Тиквичке, избрала си за гадже пълен мухльо.

– Благодаря, Патрик. Много си мил.

– Тиквичке – предупреждавам я, – ходиш с най-големия дървеняк в Ню Йорк.

– Няма смисъл да ми го казваш, аз си го знам – прозява се тя.

– Тиквичке, хванала си се с един клатикурчо.

– Знаеш ли, че Хамлин има шест телевизора и седем видеоапарата?

– Използва ли машината за гребане, която му уредих?

– Не я е докоснал.

– Кажи ми сега, тиквичке, не е ли клатикурчо?

– Престани да ми викаш "тиквичке" – сърди се тя.

– Слушай, Синди, ако беше чела повече или... – Млъквам, не особено уверен в това, което искам да кажа. – Виж какво, ще се случи ли нещо тази вечер? Нещо не толкова... шумно.

– Какво искаш, Патрик? – въздъхва тя.

– Искам само мир, любов, приятелство, разбиране – изреждам с безизразен глас.

– Какво искаш? – повтаря тя.

– Защо двамата не дойдете с нас?

– Имаме други планове.

– Да, но Хамлин запази проклетата маса! – извиквам разярен.

– Ами тогава вие се възползвайте от нея.

– Защо не дойдете и вие? – питам сладострастно. – Защо ще се излагаш с тъпия клатикурчо в "При Хуанита" или където и да е другаде?

– Мисля, че закъснявам за вечеря. Извини ме пред пичовете.

–Ама ние отиваме в "Кактус", а не в "Бар Зевс" – млъквам объркан. – Не, не, в "Кактус".