Брет Елис - Американски психар

– Ти ги отмени – смее се Макдърмот.

– На чие име са? – питам съвсем сериозно.

След кратко мълчание Макдърмот отговаря тихичко: –Карутърс.

С Хамлин избухваме в смях.

– Наистина ли? – питам.

– Не можахме да се уредим за "Бар Зевс" – обяснява Хамлин. – Затова в "Кактус".

– Страхотно ще е – казвам съвсем обезсърчен. – Надявам се.

– Я се стегни – смее се Хамлин.

Нов сигнал ми показва, че пак ме търсят отвън на същата линия, и преди да съм решил дали да се обадя, или не, Хамлин решава въпроса вместо мен.

– Слушайте, пичове, ако не ви се ходи в "Кактус"...

– Чакай, търсят ме – прекъсвам го, – не се изключвайте.

Жанет рони крокодилски сълзи.

– На какво не си способен ти? – хленчи тя. – Кажи ми, има ли нещо, на което да не си способен?

– Жанет, сладурано – успокоявам я. – Чуй ме, моля те. В десет часа ще сме в "Бар Зевс". Това устройва ли те?

– Патрик, моля те. Устройва ме. Искам само да поговорим...

– Добре де, в девет, в десет, когато кажеш. Трябва да изключа. Хамлин и Макдърмот ме чакат на другата линии.

– Окей – подсмърча тя, посъвзела се. – Ще се видим там. Наистина съжа...

Превключвам линиите. Оттатък чака само Макдърмот.

– Къде е Хамлин?

– Откачи се. Щял да ни чака в девет.

– Чудесно – промърморвам. Май се навих

– Кой беше?

– Жанет.

Чувам леко изщракване, после още едно.

– На твоя ли беше или на моя? – пита Макдърмот.

– Мисля, че е твоят.

– Задръж, не изключвай.

Чакам и кръстосвам нетърпеливо кухнята на дължина. Макдърмот пак се включва.

– Ван Патън е. Включвам го към нашата линия.

Четири прещраквания и...

– Ей, Бейтмън – провиква се Ван Патън. – Къде си бе, пич?

– Моите почитания, господин Манхатън.

– Абе я кажи как трябва да се носи пояс на кръста?

– Днес ти си третият, който ми задава този въпрос, затова внимавай! – предупреждавам го аз.

Двамата започват да спорят дали Ван Патън може да стигне до девет часа в "Кактус". Преставам да слушам гласовете им и насочвам вниманието си към плъха, който купих (все още пазя онзи, който изскочи от тоалетната). В новата си стъклена клетка плъхът повдига онова, което е останало от напоеното му с киселина тяло, за да достигне съда за вода, който тази сутрин напълних с отровена "Евиан". Тази сцена ми се струва твърде жалка, а може би недостатъчно жалка. Не мога да реша. Изщракване за ново обаждане ме изважда от унеса, в който съм изпаднал, и казвам на Ван Патън и на Макдърмот да изчакат на линията.

Превключвам, изчаквам малко и обявявам:

– Говорите с дома на Патрик Бейтмън. Моля, оставен съобщението си след...

– О, за бога, Патрик, кога ще пораснеш? – протестира Ивлин. – Престани с тези детинщини. Не мога да разбери защо го правиш. Наистина ли мислиш, че така печелиш нещо?

– Как? – питам невинно. – Като се защитавам ли?

– Като ме тормозиш – цупи се тя.

– Скъпа – казвам ѝ.

– Да?

– Ти не знаеш що е това тормоз. Не знаеш за какво говориш. Изобщо си нямаш понятие.

– Моля те, смени темата! Минало-заминало. Кажи сега какви са ти плановете за довечера. Мислех си евентуално за вечеря в "Ти Ди Кей" около девет, а, какво ще кажеш?

– Ще вечерям сам в "Харвард Клуб".

– О, я не ме будалкай! – възмущава се Ивлин. – Знам, че ще вечеряш в "Кактус" с Хамлин и с Макдърмот.

– Откъде разбра? – питам, без да се притеснявам, че ме хваща в лъжа. – Освен това не сме в "Кактус", а в "Бар Зевс"

– Току-що говорих със Синди.

– Мислех, че Синди ще ходи на някаква благотворителни вечеря за дървета, храсти и други подобни боклуци.

– О, не, не. Това е идната седмица. Искаш ли да отидем?

– Изчакай така.

– Превключвам на линията с Крейг и с Ван Патън.

– Бейтмън? – пита Ван Патън. – Какво става бе, мамка му?

– Откъде знае Синди, че ще вечеряме в "Кактус"?

– Сигурно Хамлин ѝ е казал – гадае Макдърмот. – Не знам. Защо?

– Защото сега и Ивлин знае.

– Кога Волфганг Пък ще открие ресторант в този шибан град? – пита ни Ван Патън.

– Абе Ван Патън на третата дузина бири ли е, или още се бори с първата? – Въпросът ми е към Макдърмот.

– Това, което всъщност питаш, Патрик, е да изключим ли жените, или не. Правилно ли съм разбрал?

– Едно нещо може много бързо да бъде превърнато в нищо – предупреждавам. – Това е, което имам да кажа.

– Дали да поканиш Ивлин, нали това искаш да знаеш?

– Не. Не бива.

– Ей, ама аз исках да взема с мен Елизабет – вметва Ван Патън боязливо (уж боязливо де).

– Не! – отсичам. – Никакви жени!