lovech - Ekspediciya Atlantida

- О, бесен съм! - рязко произнесе той.

Шум отгоре привлече вниманието му Не бяха войници­те, които идваха след него, а хеликоптерът на Хаджар, който изчезна зад планинския хребет. Мръсникът отвличаше Кари, явно планирайки да иска откуп от баща ѝ.

Кари Фрост беше негов работодател - и той се съм­няваше много, че баща ѝ би проявил разбиране, ако нещо ѝ се случеше. Един такъв провал вероятно би сложил край на кариерата му. Никой нямаше да го назначи на подобна работа вече.

От друга страна, като негов шеф, тя му бе дала една мно­го особена заповед - причината, заради която е бил нает на първо място.

Да пази Нина Уайлд.

А ако войниците я бяха спипали, това означаваше че Кастил и Хафез също са в ръцете им. Железопътните релси, доколкото виждаше, можеха да водят само в една посока, назад към пътя покрай гарата.

Гарата...

Ако стигнеше там навреме, би могъл да намери начин да ги последва.

И може би да ги спаси.

Като скърцаше със зъби от болката в глезена, Чейс се затича.

6.

- Не се притеснявай - каза Кастил на Нина, когато ками­онът се затресе по неравния път, - няма да ни се случи нищо.

- Защо си толкова сигурен? - Тя вдигна окованите си в белезници китки. - Ние сме арестувани, Кари беше отвле­чена, а Чейс е мъртъв!

Кастил и Хафез се засмяха.

- Еди е оцелявал и в по-сложни ситуации - каза ѝ Хафез.

- Какво може да е по-лошо от това да те прострелят и след това да паднеш от скала?

- Имаше един случай, когато бяхме в Гвиана - започна Кастил, преди един от войниците да му извика на фарси, за­бивайки дулото в стомаха му като последно предупрежде­ние. - Хм! Изглежда идиотите предпочитат да не говорим.

- Тези идиоти - озъби му се друг войник - също гово­рят английски.

- Но се съмнявам, че говорят френски - продължи глад­ко Кастил на родния си език.

- Обзалагам се, че не говорят! - отвърна му Нина по същия начин. Това ѝ спечели крясък от един от мъжете и поредно смушкване на Кастил в стомаха.

Останалата част от неприятното пътуване премина в тишина. Нина държеше очите си фиксирани върху Кастил, а не върху лежащите на пода тела.

Постепенно камионът забави и спря със скърцане на спирачки. Нина примига на ярката дневна светлина, когато я изведоха навън.

Намираха се на разпределителната гара, която бе видя­ла по-рано, четири дълги коловоза минаваха успоредно на главните релси, за да се слеят с тях в края. На страничния коловоз имаше три пътнически вагона, начело с бездейст­ващ дизелов локомотив. Малко по-голям товарен влак чака­ше на друг коловоз. До слуха ѝ достигна блеенето на живот­ните, овце или кози, което се носеше от вагоните.

Капитан Махджад застана пред пленниците си с ръце на хълбоците.

- Какво ще правите с нас? - попита Нина.

- Ще ви предам в съда заради убийството на подчине­ните ми - каза той. - Ще ви признаят за виновни и ще ви осъдят на смърт.

- Какво? - не се сдържа тя. - Но ние не сме сторили нищо!

- Недей да спориш - прекъсна я Кастил. - Не го ли виж­даш, че е извратен! - В този момент един от войниците стова­ри приклада си в гърба му и го събори на земята.

- Имаш късмет, че не те застреля сега и не каза, че си се опитал да избягаш - озъби му се Махджад. За миг се замис­ли, но после бързо издаде още някакви заповеди. Войниците изблъскаха Нина и Хафез към предните вагони на влака, други двама повлякоха Кастил след тях.

Отвътре вагонът беше старомоден - от едната страна минаваше тесен коридор, а от другата се редяха купета с по осем седалки. Кастил и Хафез бяха набутани в най-задното, с тях влязоха и четирима от войниците. Пазачът на Нина понечи да я блъсне след тях, но Махджад му каза нещо. Гардът потисна една противна усмивка и я отведе в купето в другия край на коридора. Изглеждаше така, сякаш навре­мето е било първа класа, но тези дни бяха отминали отдав­на - седалките бяха износени и мръсни.

- Сядай - каза ѝ Махджад. Нина си помисли да откаже, но преди още да е отворила устата си, той я блъсна към се­далката до прозореца и седна срещу нея. Войникът остана на пост до вратата отвън.

Стори ѝ се, че Махджад се кани да заговори, но той само седеше с неразгадаемо изражение, а погледът му бавно се плъзгаше по тялото ѝ. Тя съвършено съзнателно докосна ко­сата си; движението ѝ мигновено отвлече вниманието му и той прикова очи в лицето ѝ.

Ужасът ѝ растеше. Не само че беше сама в купето с този изрод, но войникът пред вратата щеше да се направи на сляп за онова, което се случваше тук вътре.

А можеше да стане и по лошо... да се присъедини.