Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Ризата, наквасена от пръските на фонтана, беше плътно прилепнала към кожата му с бронзов загар след дългите дни под открито небе сред морето. Той беше отметнал глава назад, смееше се от време на време на думите на приятеля си и, изглежда, нехаеше за закачливите усмивки, с които го удостояваха жените.

„Сигурно толкова е привикнал на женско внимание, че вече дори не го забелязва“, помислих си ядно.

Щом срещна моя поглед обаче, той засия и ми помаха. Перачките извиха вратове към мен, после се спогледаха недоумяващо. Ясно ми е какво видяха: някакво мършаво момиче с лишена от блясък кафеникава коса и хлътнали бузи, чиито пръсти са вапцани в оранжево от бране на юрда . Открай време не бях от онези, които събират мъжките погледи, но седмиците, през които не използвах своята сила, също си казваха думата. Напоследък нито се хранех, нито спях добре, а и постоянните кошмари не ми помагаха особено. Лицата на жените казваха същото: какво търси момче като Мал при тая?!

Изпънах рамене и се постарах да не им обръщам внимание, докато Мал ме прегръщаше и ме придърпваше плътно към себе си.

– Къде се дяна? – пита. – Вече взех да се тревожа.

– Издебна ме група разярени мечки – прошепнах близо до ухото му.

– Пак ли се загуби.

– Това пък откъде ти хрумна.

– Нали помниш Джес? – попита той и кимна към приятеля си

– Как я вървиш? – обърна се към мен на развален равкански Джес и протегна ръка. Мрачното му изражение ми се видя доста пресилено.

– Много добре, благодаря – отвърнах му на земски.

Той не отвърна на усмивката ми, а леко ме потупа по ръка. Определено ми се стори странен.

Побъбрихме още известно време, но знаех, че Мал усеща моето нетърпение. Не обичах да се заседявам на показ за дълго. Най-накрая се сбогувахме и преди да се разделим, Джес ми хвърли още един мрачен поглед.

После се наведе към Мал и му прошепна нещо на ухото.

– Какво ти каза? – попитах, докато го гледахме как се отдалечава през площада.

– А? О, нищо особено. Знаеш ли, имаш цветен прашец по веждите. – Той протегна ръка и нежно го бръсна.

– Откъде знаеш, че не съм си го сложила нарочно.

– Прощавай, моя грешка.

Тръгнахме да си ходим. Докато минавахме покрай една от перачките, тя се наклони към нас, а телесата ù преляха навън от пазвата.

– Ако ти дойде до гуша от кожа и кокали, имам с какво да те утеша – провикна се тя към Мал.

Вцепених се от изумление. Мал погледна през рамо и бавно я измери от глава до пети.

– Едва ли – отвърна равнодушно.

По лицето на момичето избиха грозни червени петна, а останалите се кикотеха и я поднасяха, плискайки я с вода. Опитах да си придам горделиво изражение, но глупавата усмивка в ъгълчетата на устните ме издаде.

– Благодаря – смутолевих, докато прекосявахме площада на път към страноприемницата.

– За какво?

Подбелих очи.

– Задето защити честта ми, глупчо!

Мал бързо ме дръпна в сянката на един навес. Отначало се паникьосах, че е забелязал някаква опасност, но после той ме прегърна и усетих устните му да се притискат в моите.

Когато най-накрая се отдръпна, страните ми горяха, а коленете ми бяха омекнали.

– Само за едно да сме наясно – каза, – изобщо не съм се загрижил за твоята чест.

– Ясно – отвърнах, надявайки се да не прозвучи твърде глупаво и задъхано.

– Освен това трябва да се възползвам от всяка секунда, преди да сме се прибрали в Ямата.

На нашата страноприемница Мал викаше Ямата. Тя беше пренаселена, мръсна и в нея не можехме да останем нито за минутка насаме. Но пък ни беше по джоба. Той ми се ухили наперено по стар свой обичай и ме дръпна за ръка сред навалицата на улицата. Въпреки изтощението сега стъпките ми бяха къде-къде по-леки. Все още не можех да свикна с мисълта, че двамата с него сме двойка. По тялото ми премина трепет. В пущинака няма да има нито любопитни спътници, нито нежелани натрапници. Сърцето ми взе да прескача – от притеснение ли, от вълнение ли – не знаех.

– Та, какво ти каза Джес? – попитах пак, когато вихрушката на мислите ми малко се поуталожи.

– Каза, че трябва добре да се грижа да теб.

– И само толкова?

Той се изкашля.

– Ами... каза, че ще се моли на бога на труда да те изцери от твоята злочестина.

– Моята какво?!

– Може пък случайно да съм му споменал, че страдаш от гуша.

Краката ми се вкопаха в земята.

– Моля?!

– Нали все някак трябваше да обясня защо постоянно се увиваш в този шал.

Дръпнах ръка като попарена. Ето че отново го правех, без дори да го осъзнавам.