Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Докато минавах покрай една кръчма, мярнах с крайчеца на окото си нещо аленочервено. „Корпоралки!“ Дръпнах се рязко назад в сянката между две постройки, сърцето ми взе да думка, а ръката сама посегна към пищова на хълбока.

„Първо кинжалът – напомних си, измъквайки острието от ръкава. – Гледай да не привличаш внимание. Пищовът само в краен случай. Призовавай силата единствено при смъртна опасност.“ Не за първи път болезнено усещах липсата на ръкавиците с отрязани пръсти, които останаха в Равка. С техните огледала лесно заслепявах противника при ръкопашен бой. Те ми помагаха и да го разполовя чрез удара Сеч. Но ако ме беше проследил някой от Сърцеразбивачите Корпоралки, сигурно нямах никакъв шанс. Това бяха любимите воини на Тъмнейший, способни да пръснат сърцето ми или да парализират дробовете ми без дори да си помръднат пръста.

Дебнех с ръка върху дръжката на кинжала, станала хлъзгава от пот, докато най-накрая се престраших да надзърна иззад ъгъла. Пред мен стоеше двуколка, тежко натоварена с бъчви. Каруцарят беше спрял да побъбри с някаква жена, чиято дъщеря нетърпеливо подскачаше наоколо, въртеше се в кръг и танцуваше, развяла полите на тъмночервената си пола.

Просто едно момиченце. Нито следа от Корпоралки. Облегнах се на стената и поех дълбоко въздух, опитвайки да си възвърна самообладанието.

„Това няма да трае вечно – казах си. – С всеки изминал ден на свобода ще ми бъде все по-леко.“

Ще дойде ден, когато ще се събудя след дълбок сън без кошмари и ще изляза на улицата без страх. А дотогава няма да се разделям от тънкия кинжал, ще черпя мощ от гришанската стомана в дланта си. Върнах се отново на оживената улица и загърнах още по-плътно триъгълната кърпа около врата и раменете си. Това вече се превръщаше в нервен тик. Под кърпата се криеше нашийникът на Морозов – най-могъщата муска и единствен белег, по който можеха да ме разпознаят. Без него се превръщах в един от многото мръсни и недохранени бежанци от Равка.

Още не мислех какво ще правя, когато времето се затопли. През лятото нямаше как да се загръщам с шалове и да нося високи яки. Надявах се само, че дотогава двамата с Мал ще сме вече далече от оживените и пренаселени градове и нежеланото хорско любопитство. Едва тогава щяхме да останем за първи път насаме след напускането на Равка. При тази мисъл по тялото ми премина неспокоен трепет.

Прекосих улицата, избягвайки копитата на конете и колелата на каруците, докато шарех с поглед из навалицата. Убедена бях, че всеки момент ще се натъкна на потеря от гришани или опричники , пратени по следите ми. Но нищо чудно тая работа да я свършат и търговците на Шу Хан, фйерданските наемни убийци, войниците от равканската царска армия, а защо не и самият Тъмнейший. Кой знае още колко хора са се втурнали в потеря за нас. „В потеря за мен “, поправих се. Ако не бях аз, Мал и сега да е следотърсач от Първа армия, а не дезертьор, който е принуден да бяга, за да спаси живота си.

В съзнанието ми нахлу неканен спомен: черна коса, гранитносиви очи и лицето на Тъмнейший, екзалтирано от триумфа, когато отприщи силите на Долината. Малко преди да му отнема лелеяната победа.

Новините лесно стигаха до Новий Зем, но нито една от тях не беше добра. Носеха се слухове, че Тъмнейший някак оцелял след битката в Долината и сякаш потънал вдън земя, докато събере войска и щурмува отново царския престол на Равка. Не ми се щеше да го вярвам, но знаех достатъчно, за да не го подценявам. По-отдавнашните вести бяха не по-малко тревожни: Долината взела да прелива извън досегашните си граници, прогонвайки бежанци и на изток, и на запад, култът към светицата, призоваваща слънцето, набирал мощ. Дори не ми се мислеше за това. Двамата с Мал започвахме нов живот.

Равка отдавна остана далече зад гърба ни. Ускорих крачка и скоро се озовах на площада, където всяка вечер се срещахме с Мал. Забелязах да ме чака облегнат на ръба на фонтана и да приказва със земския си приятел, с когото се сближиха покрай работата на доковете. Как му беше името... Джеп може би? Или пък Джеф?

Бълващ от четири чучура едновременно, фонтанът имаше по-скоро практична, отколкото декоративна функция. В голямото му корито идваха да перат дрехите си момичета и слугини от големите къщи. Точно сега обаче жените бяха забравили за накиснатото пране. Всички зяпаха Мал. Не ги виня – трудно можеше да му се устои. Косата му беше пораснала доста и вместо късата войнишка подстрижка сега по врата му се спускаха чупливи кичури.