Ан Леки - Милостта на Калр

След няма и час Сейварден дойде при мен от името на своите Амаат. Които през повечето време се бяха опитвали да проявят разбиране към цялата история, но сега не можеха да минат покрай войнишката столова, без да им бъде болезнено напомнено, че дори не са имали възможност да си изпробват силите в борбата за арака. На всичкото отгоре бях наредила всички воини Етрепа и Бо да получат плодове заедно с вечерята си този ден — имах запас от портокали, рамбутани и захаросани плодове, всичките закупени от Калр Пет и внимателно замразени в пашкул. Дори след като столовата бе разчистена и подредена, сладкият аромат на захаросаните плодове се усещаше в коридора и изпълваше душите на Амаат с негодувание, а устите им — със слюнка.

— Кажи им — посъветвах Сейварден, — че съм искала да окуража лейтенанта Тизаруат, а ако те бяха участвали в състезанието, нейните Бо не биха имали никакъв шанс. — Сейварден се засмя тихо, отчасти защото бе разпознала лъжата ми, отчасти защото се чудеше дали все пак не казвам истината. Така поне ми се стори на мен. Подозирах, че воините от декадата ѝ ще реагират по сходен начин. — Кажи им, че ако подобрят резултатите си следващата седмица, също ще получат захаросани плодове с вечерята. Калр също. — Последното го казах заради вечно подслушващата Калр Пет.

— Аарак? — попита обнадеждено Сейварден.

Във войнишката столова, където пиенето беше започнало по един изключително фокусиран и дисциплиниран начин, като всяка споделена глътка се придружаваше от прослава на някой от корабните богове, а воините се наслаждаваха в пълна мяра на араковото жило, атмосферата започваше да дегенерира. Бо Десет стана, помоли с леко надебелял език лейтенантата си за позволение, получи го и заяви намерението си да рецитира своя авторска поезия.

— Имам още арак — казах аз на Сейварден в каютата си. — И смятам да раздам част от него. Но този път ще внимавам с количествата.

Във войнишката столова изявлението на Бо Десет бе посрещнато с шумно одобрение, дори от лейтенанта Тизаруат, и окуражена по този начин, Десет се впусна в нещо, което се оказа епична поема, в голямата си част пълна импровизация, посветена на бог Калр. Който, според интерпретацията на Бо Десет, през повечето време бил пиян и не умеел да римува.

— Ограничаването на количествата може да се окаже добра идея — каза Сейварден в каютата ми. С известно униние. — Макар че самата аз и капка не бих близнала. — Когато преди година я намерих, гола и полумъртва на една заледена уличка, Сейварден вземаше твърде много кеф твърде често. Оттогава се въздържаше от всякакви упойващи вещества, поне през повечето време.

Епичната поема на Бо Десет постепенно се изроди във възхвала на декадата ѝ и нейното превъзходство над всички други декади на кораба, Амаат включително. Не, най-вече над Амаат, които пеели глупави детски песнички, при това фалшиво.

— Нашата песен е по-добра! — заяви една пияна Бо, прекъсвайки поетичния поток на Десет, а друга, също толкова пияна, но и запазила известна яснота на разсъдъка, попита:

— Че ние имаме ли песен?

Бо Десет, която очевидно не подбираше темите си, стига да е в центъра на вниманието, си пое дълбоко дъх и запя с изненадващо приятен, пък макар и треперлив контраалт.

— О, дърво! Я рибка похапни!

Тази песен си я бях пяла доста често. Не беше на радчайски и Бо Десет наподобяваше оригиналния текст, замествайки го на места с думи от своя език, които звучаха по подобен начин.

— Като гранит е този прът! — Седнала начело на масата, Тизаруат се изкиска, да не повярваш. — О, дърво! О, дърво! Къде ми е гъзът?

При последната дума Тизаруат и всичките ѝ воини се попиляха от смях. Четири се изхлузиха от столовете си и се озоваха на пода. Минаха цели пет минути, до- като дойдат на себе си.

— Чакайте! — възкликна Тизаруат. Понечи да стане, но бързо се отказа от идеята, която изискваше твърде голямо усилие. — Чакайте! Чакайте! — А когато всички погледнаха към нея, продължи: — Чакайте! Това... — Размаха ръка. — Това е нашата песен, решено. — Последната дума се изгуби в нов изблик на смях. — За Бо!

— За Бо! — повториха те, а после една от воините добави: — За флотска капитана Брек!

Тизаруат бе достатъчно пияна да се съгласи без колебание.

— За флотска капитана Брек! Която не знае къде ѝ с гъзът! — След което избухналият смях се редуваше с припева на декадната им песен, изпълняван с цяло гърло: „О, дърво! Къде ми е гъзът?“

-Точно по тази причина — каза медиката час по-късно, във ваната, където една воина Калр ѝ помагаше, както и на мен, с пешкир и легенче, — капитана Вел не позволяваше на декадите да пият.