Ан Леки - Милостта на Калр

— Капитана, мисля, че онова там е „Мечът на Атагарис“, при Призрачния портал — каза тя. — Не виждам „Милостта на Фей“, нито „Милостта на Илвес“.

— Призрачния портал?

— Така го наричат тук, капитана. — Усетих, че е леко смутена. — Системата от другата страна уж била обитавана от призраци.

Радчаите вярваха в духове и призраци. Или, по-точно, голяма част от радчаите вярваха в тях. След толкова много анексирания и след като Радч бе погълнал толкова много народи и техните вярвания, самите радчаи далеч не бяха на едно мнение какво се случва с душата на човек, след като тялото му умре. Повечето граждани, ако не друго, таяха смътното подозрение, че насилствената или несправедлива смърт, или липсата на правилните погребални приношения, стават причина духът на покойната да се задържи в света на живите, неканен и потенциално опасен. Но сега за пръв път чувах за цяла система, обитавана от призраци.

— Цялата система? Как така?

Все така смутена, лейтенанта Екалу сви рамене.

— Има различни истории.

Замислих се върху думите ѝ,

— Добре. Кораб, нека се представим. Изпрати любезните ми поздрави на капитана Хетнис от „Мечът па Атагарис“. — Както лейтенанта Екалу, така и „Милостта на Калр“ смятаха, че корабът при Призрачния портал вероятно е „Мечът на Атагарис“, и най-вероятно бяха прави. — И докато чакаме отговор — който щеше да пристигне след около пет минути, — нека си направим портал по-близо до станция Атоек. — Напуснали бяхме порталното пространство ненужно далеч, по моя заповед, защото исках да се ориентирам в ситуацията, преди да сме се приближили твърде много.

Но от това разстояние пътят ни до Атоек можеше да трае дни и дори седмици. Бихме могли, разбира се, да прескочим през портал много по-навътре в системата. На теория дори бихме могли да се появим непосредствено до станцията, макар че това би било изключително опасно. За да изпълним успешно подобна маневра, трябваше да знаем къде ще се намират всички кораби, совалки и плавателни капсули в мига, когато напускаме порталното пространство. Самото отваряне на портал можеше да унищожи всичко попаднало в обсега му, а самият кораб щеше да се сблъска с всеки съд, оказал се на пътя му при излизането от портала.

Правила бях такива маневри преди, когато бях кораб. По време на анексирания, когато допълнителните жертви и разрушения не се гледат под лупа. Но не и в радчайска система, пълна с цивилен трафик.

— Капитана, ще пиете ли чай? — попита лейтенанта Екалу.

Вече бях насочила вниманието си навън, към звездата с нейната светлина и топлина, към далечната ѝ планета. Към вкуса на прах по корпуса на „Милостта на Калр“. Отворих уста да откажа, но после си дадох сметка, че на самата Екалу ѝ се пие чай — не беше пила чай, откакто наближихме изходния си портал, и сега, когато всичко бе минало нормално, се надяваше аз да поискам от ободряващата напитка. Ако аз не поръчах чай, тя нямаше да го направи. Всъщност, като за нея, фактът, че изобщо ме е попитала, беше проява на необичайна дързост.

— Да, благодаря, лейтенанта.

Малко след това, почти точно една минута преди да изтече минималното забавяне на отговора от „Мечът на Атагарис“, една Етрепа ми донесе чай, а корабът, от който чакахме отговор, изчезна.

Следяла го бях неотлъчно. Наслаждавала се бях на гледката, която като никога почти успя да смълчи безпокойството, с което реагирах неизменно, когато корабът ме засипваше с данни. Данни, които не успявах да обработя докрай, гладна за още, но неспособна да ги поема с единичния си мозък — копнеж да видиш в целостта му нещо, което ти убягва на косъм.

Но в онези кратки минути ме бе обзело необичайно спокойствие и аз почти успях да забравя, че вече не съм кораб. Затова, когато „Мечът на Атагарис“ изчезна, реагирах мълниеносно, без да се замислям.

И открих, че съм парализирана. Данните, които поисках, не дойдоха достатъчно бързо, а корабът — който беше „Милостта на Калр“, разбира се, а не самата аз — не реагира мълниеносно на желанията ми, не го направи, както би го направило собственото ми тяло. Върнах се рязко в реалността, в собственото си единично тяло, което седеше в командната зала.

Но корабът знаеше какво искам и защо. Лейтенанта Екалу попита:

— Капитана, добре ли сте?

А после „Милостта на Калр“ се раздвижи, една идея по-бързо, отколкото можеха да компенсират гравитационните му генератори. Чашата падна от ръката ми и се счупи, чай се разплиска по ботушите и панталоните ми. Лейтенанта Екалу и Етрепите залитнаха и посегнаха да се хванат за най-близките скоби. И ние внезапно се озовахме обратно в порталното пространство.