Ан Леки - Милостта на Калр

— Не, не е така — казах спокойно аз. Медиката, намръщена както винаги, вдигна вежда, но не понечи да спори. — Не бих го допуснала регулярно, разбира се. Но точно в този момент си имам причини да го позволя. — Както медиката знаеше отлично. — Готова ли си за единайсет махмурлука, когато се събудят?

— Капитана! — Беше готова, но държеше да изрази негодуванието си. Вдигна лакът — да размахаш голата си ръка във ваната се смята за грубо. — Калр могат да се справят с това и сами.

- Така е, могат — съгласих се. Корабът не каза нищо, само продължи да ми показва Тизаруат и нейните Бо, които се смееха и пееха във войнишката столова.

5

Станция Атоек би била съвсем незначителна, ако планетата, около която обикаляше в орбита, не произвеждаше ча ѝ. Както и други неща, разбира се — планетите са големи. А когато са тераформирани, планетите с умерен климат са изключително ценни сами по себе си — те са, на практика, резултат от столетни, дори хилядолетни инвестиции, търпение и много работа. Ала не Анаандер Мианаай плащаше тази цена—не, тя оставяше коренните жители да свършат цялата работа, после пращаше своите флотилии от бойни кораби, своите армии от второстепенни и ги завладяваше за себе си. След две хиляди години упражнения от този сорт лордата на Радч се бе сдобила със сериозна колекция от чудесни обитаеми планети, затова в съзнанието на повечето радчаи те не бяха нито особено редки, нито особено ценни.

Но Атоек имаше няколко дълги планински вериги с множество езера и реки. Имаше и мрежа за контрол на климата, която атоеките бяха изградили само век преди анексирането. Новопристигналите радчаи трябваше само да засадят чай и да чакат. Сега, шестстотин години по-късно, Атоек произвеждаше десетки милиони метрични тона чай годишно.

Монотонното, умопомрачително черно на порталното пространство се отвори към звездите и се озовахме в системата на Атоек. Седях в командната зала, лейтенанта Екалу стоеше права до мен. Две от нейните Етрепи бяха с нас, всяка на конзолата си. Самото помещение беше малко и оскъдно обзаведено, в него нямаше нищо освен празна стена, в случай че корабът реши да ни покаже някакво изображение (или в случай че дежурните го помолят да го направи, вместо да разчитат само на числовите данни), въпросните две конзоли и едно кресло за капитаната или за дежурната офицера. Скоби по стените за онези моменти, когато ускорението на кораба изпреварва способностите му да внася промени в гравитацията. Командната зала бе едно от малкото места на кораба, които капитана Вел бе посещавала често, без да ги боядиса или украси по друг начин, ако не броим една табелка над вратата, която гласеше: „Заостреното внимание към задълженията е дар за боговете“. Обикновена баналност, но ме дразнеше, затова бях наредила да я свалят и да я приберат при останалия багаж на Вел.

Нямаше нужда да присъствам в командната зала. Където и да бях, достатъчно бе да затворя очи, за да видя как мракът отстъпва пред слънцето на Атоек, да почувствам внезапния прилив на частици, да чуя фоновата врява на безчетните комуникационни сигнали в системата и автоматичните предупредителни маяци. Самата планета още беше далеч и приличаше на блестящ малък диск в синьо и бяло. Образът, който виждах, вече бе остарял с три минути.

— Намираме се в системата на Атоек, флотска капитана — каза една от Етрепите на лейтенанта Екалу. След миг-два корабът щеше да ѝ съобщи онова, което аз вече виждах — че около станция Атоек има много кораби, доста повече, отколкото „Милостта на Калр“ смяташе за обичайно; че извън това всичко изглежда наред или поне е било така в интервал отпреди две до десет минути, откогато датираха светлината и сигналите, които стигаха до настоящото ни местоположение; и че макар около планетата да има три бойни кораба, само един от тях се вижда в момента, близо до един от четирите портала на системата. Или поне е бил там преди две и половина минути. Подозирах, че е „Мечът на Атагарис“, макар че не можех да съм сигурна, докато не скъсяхме разстоянието или той не се идентифицираше.

Мислех си за онзи далечен кораб. Къде бяха другите два и защо този стоеше на пост при един от четирите портала на Атоек? И то при най-незначителния от четирите, като си помислиш — отвъд него имаше празна система, без други портали освен входния, където атоеките са смятали да се разширят преди анексирането.

Мислих за това няколко секунди. Лейтенанта Екалу се намръщи леко на образа, който ѝ показваше корабът — същия образ на системата Атоек, който гледах и аз. Не беше нито изненадана, нито разтревожена. Само смътно озадачена.