Ан Леки - Милостта на Калр

А на мен много ми се искаше подозренията ми да се окажат безпочвени.

Вахтата, разбира се, беше скучна. След разговора ни медиката отиде право в командната зала, все още ядосана. Амаат на Сейварден тренираха, къпеха се и скоро щяха да си легнат, всяка на своето място, доста натясно и честичко с недоволно сумтене и ръгане с лакти, защото спалното им не предлагаше възможност да се протегнеш на воля. Етрепите на Екалу лъскаха и без това чистите стаи и коридори, за които отговаряха. Лейтенанта Тизаруат щеше да се събуди чак след почти четири часа.

Отидох в малкия гимнастически салон на кораба и няколко окъснели воини Амаат побързаха да се разкарат от пътя ми. Тренирах изтощително един час. После, все още ядосана и потна от тренировката, тръгнах към стрелбището.

Всичко беше симулация, разбира се. Никоя не иска истински куршуми да летят на борда на малък кораб, когато от другата страна на корпуса му има безкраен вакуум. Мишените представляваха образи, които корабът прожектираше върху отсрещната стена. Оръжието трещеше и даваше откат, все едно стреляш с истински куршуми, но в действителност изстрелваше единствено светлина. Не беше и наполовина толкова разрушително, колкото ми се искаше в онзи момент, но все щеше да свърши работа.

Корабът знаеше в какво настроение съм. Зареди бърза поредица мишени, които уцелих до една почти без да мисля. Презаредих — всъщност нямаше нужда от презареждане, но щеше да има, ако оръжието беше истинско, затова презареждането бе включено като задължителен елемент в стрелковите тренировки. Стрелях отново, презаредих, стрелях. Не ми беше достатъчно. Доловил това, корабът пусна движещи се мишени, цяла дузина едновременно. Бързо влязох в познат ми ритъм — стрелба, презареждане, стрелба, презареждане. Сетих се за една песен... при мен винаги е така, идват ми песни наум. Тази бе дълъг речитатив, разказ за последния спор между Анаандер Мианаай и отколешната ѝ приятела Наскааиа Ескар. Поетата бе екзекутирана преди хиляда и петстотин години — нейната версия за събитията представяше Анаандер като злодеята и завършваше с обещанието, че мъртвата Наскааиа ще се върне да отмъсти за себе си. Песента бе почти напълно забравена на територията на Радч, защото изпълнението ѝ, а дори и знанието, че песента изобщо съществува, можеше да донесе на провинилата се граждана пълно превъзпитание. Все още я пееха тук-там извън радчайската сфера на влияние.

Предатела! Много отдавна врекохме се ние

на размяна равна, дар за дар.

Проклинам те — каквото убиеш, то да те убие.

Стрелба, зареждане. Стрелба, зареждане. Без съмнение много малка част от песента — а и от всяка друга версия на същото събитие — почиваше на реални факти. Самото събитие несъмнено е било далеч по-скучновато, без помен от поетическия драматизъм на песента, наситен с мистика и пророчески обертонове. И все пак ми беше приятно да я пея.

Стигнах до края на песента и свалих оръжието. Без да съм го поискала, корабът ми показа какво има зад мен — три воини Етрепа се бяха намърдали на прага на стрелбището и ме зяпаха сащисани. Сейварден, на път към каютата си, стоеше зад тях. Не можеше да разчете настроението ми, както го правеше корабът, но ме познаваше достатъчно добре, за да се разтревожи.

— Деветдесет и седем процента — каза корабът в ухото ми. Ненужно.

Поех си дъх. Прибрах оръжието в нишата му. Обърнах се. Израженията на трите Етрепи моментално превключиха от удивление към празното безучастие на второстепенни. Воините побързаха да излязат в коридора. Минах на бърз ход покрай тях на път към банята. Чух една от Етрепите да казва: „Еба си! Това ли е да си от специални операции?“ Усетих паниката на останалите — последната им капитана бе имала стриктни правила за псуването. Чух и Сейварден да казва с широка усмивка: „Флотската капитана е адски лошо момиче“. Неформалният тон, комбиниран с архаичния елегантен акцент на Сейварден, ги разсмя, почувстваха се облекчени, макар и все още напрегнати.

„Милостта на Калр“ не ме попита защо съм ядосана. Не попита какво не е наред. Това само п о себе си говореше, че подозренията ми са основателни. За пръв път през двете ми хиляди години живот ми се прииска да обичам да псувам.

3

Наредих Тизаруат да бъде събудена три часа преди обичайното време и да се яви незабавно при мен. Тя се стресна в леглото си, сърцето ѝ препусна бясно през остатъците от сънотворното, което ѝ беше дала медиката. Минаха няколко секунди, докато проумее какво ѝ казва корабът. Още двайсет секунди седя неподвижно в леглото си, като дишаше бавно и внимателно. Гадеше ѝ се леко.