Ан Леки - Милостта на Калр

Вече целият екипаж знаеше какво означава мълчанието ми. Дори, струва ми се, намираха за успокоително, че разполагат с толкова лесен начин да преценят дали всичко е наред.

— Щяхте да кажете? — подканих я аз, изражението и гласът ми възможно най-спокойни.

— Според мен тя си мисли, че не я искате тук, флотска капитана.

— Така е, не я искам. Факт.

Медиката поклати глава неразбиращо.

— Ако флотската капитана ми прости... Можели сте да откажете назначението ѝ,

Бих могла. Можех да я оставя на доковете на палатата, когато совалката ни потегли, да я зарежа там. Сериозно се бях замислила дали да не го направя. Ска- аиат несъмнено би разбрала и би направила необходимото никой кораб да не докара младата лейтенанта до „Милостта на Калр“, докато не стане твърде късно.

— Дали сте ѝ нещо?

— Само колкото да заспи. Беше в края на смяната ѝ, Само толкова можах да направя. — И точно това я беше ядосало, не само че съм се намесила в работата ѝ, а че не е могла да помогне.

Не се сдържах и хвърлих един бърз поглед на лейтенанта Тизаруат. Спеше, но повърхностно. Сън, от който щеше да се събуди уморена. Все още се усещаше онова подмолно напрежение.

— Медика — казах аз, като насочих вниманието си към непосредствената ситуация, — имате пълно право да сте ми ядосана. Очаквах да се ядосате, очаквах да заявите несъгласието си. Ако не го бяхте направили, щях да остана разочарована. — Тя примигна озадачено, все така стиснала юмруци в скута си. — Имайте ми доверие. — Само това можех да ѝ кажа засега. — Аз съм неизвестна величина, аз съм... не съм от хората, на които обичайно се поверява командването на други хора. — Проблясък на разбиране мина по лицето на медиката, леко отвращение, последвано от смут заради собствените ѝ чувства, които аз без съмнение следях, както тя знаеше отлично. Именно медиката бе поправила имплантите ми, които бях деактивирала и повредила с цел да ги скрия. Освен Сейварден медиката бе единствената на борда на „Милостта на Калр“, която знаеше какво представлявам в действителност. — Просто ми имайте доверие, става ли?

— Не е като да имам избор, нали, капитана? Тук сме отрязани от всичко и всички, нямам на кого да се оплача, поне докато не пристигнем на Атоек. — Стори ми се смутена и ядосана едновременно.

— Можете да се оплачете, щом стигнем там. Ако все още го искате. — И ако имаше на кого да се оплаче, разбира се.

— Флотска капитана. — Тя се изправи, преглътнала другото, което бе искала да каже. Поклони се вдървено. — Мога ли да си вървя?

— Да, медика, разбира се.

Лейтенанта Тизаруат беше проблем. Според официалното ѝ досие, което представляваше сух списък от факти, беше родена и израснала на планета, трето дете на една родитела и второ на друга. Получила бе образованието на радчаи от средна ръка. Показала добри резултати по математика, имала силното желание, но не и таланта да пише поезия, а за история ѝ липсвали и двете. Получавала издръжка от родителите си, макар никоя да не очаквала чудеса от нея. За пръв път излязла в открития космос, когато отпътувала за академията.

Прочетено между редовете, досието ѝ говореше, че не е родена да заеме някакво специално място в къщата си, нито да наследи нечие богатство или пост, нито да осъществи нечии високи очаквания, но пък че родителите ѝ са я обичали и глезели до деня, когато напуснала родната планета, за да постъпи във военната академия. Кореспонденцията ѝ с тях потвърждаваше тези изводи. Не личеше сестрите ѝ, по-големи от нея, да негодуват срещу битието ѝ на всеобща любимка, дори напротив, изглежда, са я глезели също като родителите. „Лекомислена“, беше казала за нея Скааиат Оуер. Аз пък ѝ бях лепнала етикета „вятърничава“, когато за пръв път видях необичайния и несъмнено изкуствен цвят на очите ѝ, Данните от теста ѝ за пригодност потвърждаваха това впечатление. Тези данни не говореха за хладнокръвност. Но не се връзваха и с тревожното униние, налегнало момичето малко след като стъпихме на борда на кораба.

Преподавателите ѝ в академията добре познаваха този тип девойки и бяха подходили към нея с подобаваща строгост, но без излишна суровост. Някои от тях несъмнено имаха свои разглезени сестрички, а и в крайна сметка момичето се готвеше за административна служба. Едва ли имаше значение, че не може да задържи вечеря в стомаха си в условия на микрогравитация — много новоизлюпени лейтенанти имат същия проблем, особено ако им липсва опит в космоса.

Преди два дни, докато Тизаруат беше на преглед в лазарета, а корабът залагаше връзките, чрез които оттук насетне — той, както и аз — щяхме да следим реакциите ѝ като на всички останали от екипажа, нейните воини Бо бяха преровили основно багажа ѝ и бяха стигнали до доста точни заключения относно биографията ѝ, Готови бяха да се възмутят от неадекватността на това натрапено им бебе, току-що излязло от академията, отлична мишена за подигравки и подбелени очи. Ала бяха готови да изпитат съпричастие и дори гордост в аванс, защото тяхна щеше да е заслугата за всичките бъдещи постижения на Тизаруат, понеже те, в крайна сметка, щяха да са я превърнали в истинска лейтенанта. Те щяха да са я научили на всичко наистина важно. Готови бяха да са нейни. И много им се искаше тя да се окаже от онези лейтенанти, на които служиш с гордост.