Ан Леки - Милостта на Калр

— Вторият по хубост — казах аз. — Извинява ѝ. Най- хубавия още не съм го виждала. — Само при мисълта за най-хубавия сервиз Пет — която стоеше в ъгъла и се правеше, че лъска една излъскана до блясък лъжица — излъчи прилив на гордост. — Разбрах, че имам нужда от хубава посуда, затова поисках лордата на Радч да ми прати нещо подходящо.

Сейварден вдигна вежда: знаеше, че Анаандер Ми- анаай не е неутрална тема за мен.

— Изненадана съм, че лордата на Радч не дойде с нас. Макар че... — Хвърли бърз поглед към Пет.

Не казах нищо, но корабът долови желанието ми и каза на Калр Пет да излезе. Когато останахме сами, Сейварден продължи:

— Тя има кодове за достъп. Може да принуди кораба да направи каквото тя поиска. Теб може да принуди. Нали?

Опасна територия. Но Сейварден не го знаеше, не би могла. Зърнах за миг лейтенанта Тизаруат, все още тревожна и измъчвана от пристъпи на гадене, че и изтощена освен това — не беше спала, откакто я бях събудила преди двайсет часа, — да лежи на пода в банята, пъхнала глава в отвора под извадената решетка да провери мястото, което корабът не можеше да види. Зад нея — също толкова притеснени и уморени — воините от декадата ѝ чакаха присъдата ѝ,

— Не е толкова просто — казах, като пак насочих вниманието си към Сейварден. Отхапах от рибата, макар да ми горчеше в устата, отпих и от чая. — Със сигурност има един останал код за достъп, отпреди. — От времето, когато бях кораб. Когато бях част от декада Еск на „Правдата на Торен“. — Но този достъп се отключва единствено от гласа на тираната. И преди да си попитала — да, тя можеше да го използва, преди да съм напуснала палатата. Каза ми го право в очите, ако си спомняш, но добави, че не иска да го прави.

— Може да го е използвала и да ти е наредила да забравиш.

Вече бях обмислила тази възможност и я бях отхвърлила. Махнах в знак на отрицание.

— Има точка, отвъд която кодовете за достъп не действат.

Сейварден кимна. Когато я видях за пръв път, новоизлюпена лейтенанта на седемнайсет години, истинско бебе, тя не вярваше, че ИИ-то на един кораб може да има чувства, или поне не чувства, които имат значение. И като повечето радчаи приемаше, че мислите и чувствата са различни неща, отделни. Че изкуствените интелекти, които управляват гигантски станции и бойни кораби, са по природа и във висша степен безразлични. Механични. Старите приказки и историческите мелодрами за събития отпреди епохата на Анаандер Мианаай и нейната империя, които разказваха за кораби, съсипани от скръб и отчаяние заради смъртта на своята капитана — това бе останало в миналото. Лор- дата на Радч беше внесла подобрения в дизайна на изкуствените интелекти, отстранила беше този дефект.

Наскоро бе имала повод да промени мнението си.

— Когато стигнем на Атоек — предположи тя, — при сестрата на лейтенанта Оун, ти ще се озовеш твърде близо до тази точка на пречупване.

Не беше толкова просто. Но...

— В общи линии.

— Брек — каза тя. Вероятно в знак, че държи да говори с мен като с Брек, а не с мен като с флотската капитана. — Има нещо, което не разбирам. Онзи ден лордата на Радч каза, че не можела да направи така, че ИИ-тата винаги и безпрекословно да ѝ се подчиняват, защото умовете им били твърде сложни.

— Да. — Беше го казала. В момент, когато ги притискаха други, по-неотложни проблеми, и нямаше време да задълбаят в този въпрос.

— Но корабите наистина обичат хората. Тоест определени хора. — По някаква причина изреченото я притесни, изправи я на нокти и тя посегна да отпие от чая си с надежда да прикрие тази своя реакция. После внимателно остави красивата чаша на масата. — И точно това е точката на пречупване, нали? Тоест би могла да бъде. Защо просто не направи така, че всички кораби да обичат нея?

— Защото и това би било потенциална точка на пречупване — казах аз и тя ме погледна неразбиращо, свъси- ла вежди. — Ти как избираш кого да обичаш? Случайно?

Сейварден примигна озадачено.

— Какво?

— На случаен принцип ли обичаш? Все едно вадиш късмети от кутия? Който извадиш, него обичаш? Или определени хора притежават нещо, което ги прави възможни обекти на любовта ти?

— Ами... мисля, че разбирам накъде биеш. — Остави вилицата си заедно с недокоснатото парченце риба. — Да, така мисля. Но не виждам какво общо има това със...

— Ако даден човек притежава нещо, което го прави възможен обект на любовта ти, какво ще стане, ако това нещо се промени? И вече не е същият човек, не докрай?