Ан Леки - Милостта на Калр

— Вероятно. — От тази мисъл само се ядосах още повече. — Помниш ли когато самата ти беше новоизлюпена лейтенанта, бебе?

Тя остави бързо чашата си на масата, изглеждаше искрено ужасена.

— Моля те, не ми казвай, че съм била такава.

— Не, не такава. Ти беше тромава и ужасна по свой начин.

С ейварден изсумтя, развеселена и притеснена едновременно.

— И все пак. — Отново стана сериозна. И внезапно се вбеси, сетила се за онова, което бе искала да ми каже от самото начало. Нещо, което я плашеше дори повече от перспективата да ме обвини, че се отнасям несправедливо към лейтенанта Тизаруат. — Брек, целият екипаж си мисли, че ти коленича.

— Да. — Вече знаех това, разбира се. — Макар да не разбирам докрай защо. Калр Пет отлично знае, че никога не си идвала в леглото ми.

— Е... Като цяло, екипажът смята, че не се справям добре със... с този си дълг. Оставила съм те да се възстановиш на спокойствие от раните си и това е съвсем нормално, но вече е трябвало да ти помогна да... ами, да ти помогна да се освободиш от онова, което те тормози. Така смятат и са прави. — Отпи отново от чая. Преглътна. — О, боже, гледаш ме. Това винаги е лош знак.

— Съжалявам, че те притесних.

— О, не си ме притеснила — излъга тя. А после добави, вече по-близо до истината: — Е, притеснена съм, но не защото другите си мислят така за мен. Този разговор е... Брек, ти ме намери преди колко... преди година? И за цялото това време не съм те виждала да... тоест, когато ти беше... — Замълча. Реших, че се бои да не сбърка с избора на думи. Кожата ѝ беше твърде тъмна и не ѝ личеше кога се изчервява, но долових лека промяна в телесната ѝ температура. — Тоест, знам, че си била второстепенен. Че си второстепенен. А корабите не... тоест, знам, че второстепенните могат да...

— Могат — казах. — И ти го знаеш от личен опит.

— Да — побърза да каже тя, вече сериозно смутена. — Но никога не ми е хрумвало, че един второстепенен може да го иска.

Помълчах секунда-две, дадох ѝ време да помисли над думите си. После казах:

— Второстепенните са човешки тела, но също са част от кораба. Корабът усеща всичко, което усещат второстепенните. Защото са едно. Е, различните тела са различни. Усещат по различен начин вкуса на храната, да речем, и не винаги искат едно и също, но като цяло, средностатистически, да, и с това съм се занимавала, за онези тела, които имаха нужда от него. И аз, като всички други, мразя неудобствата. Правех каквото мога за комфорта на своите второстепенни.

— Май така и не съм го забелязала.

— Не се е очаквало да го забележиш. — Добре беше да приключим с това. — Така или иначе, в общия случай корабите не си търсят партньори. Те сами са си партньори. Поне корабите с второстепенни. — Махнах, в знак че заключението от аргумента ми е очевидно и не е нужно да го обличам в думи. Не добавих, че корабите не копнеят за романтични партньори. За капитани —да. За лейтенанти. Но не и за любовници.

— Е — каза след миг Сейварден, — но вече нямаш други тела, с които да го правиш. — Млъкна. Явно я бе споходила неочаквана мисъл. — Чудя се какво ли е било... Да си с повече от едно тяло?

На този въпрос нямаше да ѝ отговоря.

— Малко съм изненадана, че чак сега се сещаш за това. — Но само малко. Познавах Сейварден добре и не очаквах да си е задавала сериозни въпроси за мислите и чувствата на своя кораб. А и не беше от онези офицери, които развиваха неприятната мания, гравитираща около второстепенните и секса.

— И когато ти отнемат второстепенните — каза тя след кратко ужасено мълчание, — сигурно е като да ти отрежат части от тялото. Без да ги заменят с нови.

Бих могла да кажа: „Попитай кораба“. Но „Милостта на Калр“ вероятно не би искал да отговори на този въпрос.

— Казвали са ми, че чувството е подобно — отвърнах. С равен глас.

— Брек — продължи Сейварден,- когато бях лейтенанта, преди. — Имаше предвид преди хиляда години, когато беше лейтенанта в екипажа на „Правдата на Торен”, моя лейтенанта. — Обръщала ли съм изобщо внимание на някого? Или съм била втренчена единствено в собствения си пъп?

Замислих се над гамата от правдиви отговори, които бих могла да дам, някои по-малко дипломатични от други, и накрая казах:

— Случвало се е.

Без да съм го поискала, „Милостта на Калр“ ми показа войнишката столова, където Амаат на Сейварден разчистваха след себе си. Амаат Едно каза:

— Това са заповеди, граждани. Лейтенантата го каза.

Чуха се няколко шумни въздишки.

— Сега цяла нощ няма да ми излезе от главата — оплака се една от воините.