Ан Леки - Милостта на Калр

— Кораб — казах аз.

— Тя отмени всички заповеди — каза „Милостта на Калр“ в ухото ми. — Съжалявам, капитана.

— Нищо не си можел да направиш. — Всички радчайски бойни кораби имаха вградени кодове за достъп, които позволяваха на Анаандер Мианаай да ги контролира. „Милостта на Калр“ не правеше изключение. Имах късмет, че корабът не проявяваше ентусиазъм да следва заповедите ѝ с все точките и запетаите, не бе направил никакво усилие да коригира малките пропуски и грешки в тях. Ако корабът наистина бе искал да съдейства на Анаандер Мианаай в измамата, със сигурност щеше да успее и да ме заблуди.

— Анаандер Мианаай, лорда на Радч — казах на разтрепераната лейтенанта, на бебето, което седеше пред мен. — Наистина ли мислеше, че няма да се усетя?

— Риск винаги има — прошепна тя и изтри устата си с ръкав.

— Ти поемаш само рискове, за които си се готвила в продължение на десетилетия, на векове дори — казах аз. Зарязала бях всякакви преструвки, говорех с равния си глас на второстепенен. — Всички твои части са части от теб още от раждането ти. Или от по-рано дори. Никога не си била един човек, а после изведнъж са натикали импланти на второстепенен в мозъка ти. Не е приятно, нали?

— Знаех, че не е. — Вече контролираше по-добре дишането си, спряла бе да се дави. Но гласът ѝ звучеше като хриплив шепот.

— Знаела си. И си смятала, че ще имаш достъп до лекарства, които да ти помогнат, докато свикнеш с им- плантите. Можела си лично да ги вземеш от лазарета и после да използваш кодовете си за достъп, така че корабът да прикрие следите ти.

— Но ти ме надхитри — каза тя, все така нещастна, забила поглед в омърляната пейка. — Признавам.

— Ти сама се надхитри. Не си разполагала със стандартен комплект импланти за второстепенен. — Вече близо сто години производството на второстепенни беше забранено със закон. Ако не броим телата, които вече бяха оборудвани и чакаха в пашкули, а те почти без изключение бяха складирани в трюмовете на войскови кораби клас „Правда“. А нито един такъв кораб не се намираше близо до Палата Омоу. — Наложило се е да моделираш оборудването, което използваш за самата себе си. А човешкият мозък е сложно нещо. Не би имало проблем, ако е трябвало да бърникаш в собствения си мозък, него ти познаваш отлично. Но работата е там, че не си можела да използваш някое от собствените си тела, първо, защото не разполагаш с излишни напоследък, и второ, защото аз бих те изритала през въздушния шлюз веднага щом минем през портала. Значи е трябвало да използваш чуждо тяло. Само че оборудването, с което си разполагала, е направено специално за твоя мозък, по негови „размери“. А не си имала време да направиш тестове. С колко си разполагала, една седмица? Или по-малко дори. Какво стана, отвлече детето, натика жици в мозъка му и го изхвърли на доковете? — Тизаруат беше пропуснала чая с братовчедата на майка си в онзи ден, не бе отговаряла и на съобщенията. — Дори хардуерът да е отличен и медиката да е опитна, пак не винаги се получава. Както ти, без съмнение, знаеш.

Знаеше го.

— Какво ще правиш сега?

Пренебрегнах въпроса.

— Смятала си, че просто ще заповядаш на кораба да захранва с грешни данни мен и медиката, че лесно ще прикриеш всичко, което трябва да се скрие. Имала си нужда от поддържаща медикаментозна терапия, това е станало ясно веднага щом хардуерът е заработил, но не си могла да сложиш лекарствата в багажа си, защото Бо щяха да ги намерят веднага и аз щях да се запитам защо са ти нужни точно тези лекарства. — А после, след като не бе успяла да се снабди с нужните медикаменти, депресията ѝ е станала толкова силна, че вече не е можела да я прикрива, можела е само да нареди на кораба да смекчи данните за физическото ѝ състояние. — Но аз вече знаех докъде си готова да стигнеш, за да получиш своето, а и имах предостатъчно време да мисля, докато лежах тук и се възстановявах от раните си. — Да мисля какво би опитала тя и как аз бих могла да ѝ попреча, без да се издам. — И за миг не повярвах, че ще ми дадеш кораб и ще ме оставиш да отлетя с него, без да следиш отблизо действията ми.

— Т и си го направила без лекарства. Никога не си вземала лекарства.

Отидох при пейката, която ми служеше за легло, издърпах чаршафите и отворих раклата отдолу. Вътре се намираше кутията, която можеше да се види с човешко око, но не и със сензорите на кораб или станция, освен ако те нямат очи на второстепенен, с които да погледнат. Отворих я, извадих пакетчето с лекарства, които бях взела от лазарета дни преди последния си разговор с Анаандер Мианаай на Палата Омоу. Преди да срещна лейтенанта Тизаруат в офиса на старша инспектора Скааиат, преди да знам, че съществува.