Ан Леки - Милостта на Калр

Бо Едно, старшата на декадата, провери работата им и докладва на кораба, че са готови. А после, само с пръсти, добави:

— Кораб.

— Бо Едно — каза „Милостта на Калр“. Корабът познаваше отлично войната, чул бе мърморенето ѝ отначало докра ѝ. — Отнесете въпросите си към флотската капитана.

Бо Едно вече се бе отбила в лазарета — няма и пет минути, след като аз се бях прибрала в каютата си—и медиката ѝ беше казала същото. А корабът я насочваше към мен вече за трети път. И въпреки това Бо Едно се колебаеше. Според правилника на флота сега, когато лейтенанта Тизаруат беше в безсъзнание, а аз не бях посочила офицера, която да я замести, Бо Едно автоматично ставаше командир на декадата. Следователно имаше правото и дори задължението да се обръща към мен за информация и инструкции.

Второстепенните бяха част от своя кораб. Често се наблюдаваше смътното и парадоксално усещане, че всяка декада има своя полуидентичност, но тя съществуваше успоредно с безспорния и неотменим факт, че всеки второстепенен е само част от нещо по-голямо, само ръце и крака—и глас — на кораба. Никой второстепенен никога не би дръзнал да задава въпроси на капитаната, нито би обезпокоил офицера от екипажа с проблеми от лично естество.

Екипажът на „Милостта на Калр“ се състоеше от хора. Но последната му капитана беше изисквала тези хора да се държат максимално като второстепенни. Дори когато воините от собствената ѝ декада се обръщали към нея, го правели така, както би го направил корабът. Сякаш нямали свои лични грижи или желания. И този отколешен навик, изглежда, караше Бо Едно да се колебае. Сигурно би могла да се обърне към друга лейтенанта с молба тя да говори с мен, но Сейварден беше на вахта, а лейтенанта Екалу спеше.

В каютата си в лилаво и зелено аз тъкмо дояждах скела си. Казах на Пет:

— Калр, ще пия ча ѝ. И искам да свалиш боята от тези стени възможно най-бързо. Искам монитори.

Стените можеха да бъдат променени така, че да показват каквото човек поиска, включително изображения от космоса наоколо. Необходимите за тази промяна материали бяха налични в складовите помещения на кораба. По някаква причина капитана Вел беше предпочела боята. Колкото до мен, аз не държах на мониторите, но исках да отстраня в максимална степен всичко, което напомняше за бившата капитана.

С безизразна физиономия и равен глас Пет каза:

— Това може да ви причини известни неудобства, флотска капитана. — Корабът ѝ каза нещо и тя изведнъж се напрегна. Колебание. Сетне корабът я подкани да действа. — Капитана, Бо Едно иска да говори с вас.

Добре. Още четири секунди и щях да я извикам на рапорт. Изчаквах само да довърша вечерята си.

— Неудобствата няма да ме притеснят. Бо Едно да заповяда.

Бо Едно влезе, външно самоуверена и уплашена вътрешно. Поклони се вдървено, несигурна дали е редно да го прави — второстепенните не се покланяха.

— Бо — казах вместо поздрав. В един от ъглите на стаята Калр Пет излишно се пипкаше с термоса, печелейки време преди да ми сервира поискания ча ѝ. Ослушваше се. Беше разтревожена.

Бо Едно преглътна. Пое си дълбоко дъх.

— Ако флотската капитана ми прости — започна тя своята очевидно репетирана реч. Бавно и внимателно, като наблягаше на гласните, без обаче да може да прикрие напълно акцента си. — Положението на офицерата на декада Бо е повод за тревога. — Долових миг на допълнително колебание. Бо Едно знаеше, че самото присъствие на лейтенанта Тизаруат ме дразни, и си даваше сметка, че повдигането на въпроса е опасно начинание. Наясно бях, че внимателно е съставила това свое изречение, така че хем да звучи достатъчно официално, хем да не включва името на младата лейтенанта. — След консултация с медиката бе препоръчано да се обърна към флотската капитана.

— Бо — казах аз. Гласът ми беше спокоен, но пък настроенията ми никога не стигат до очевидна проява, освен ако не го поискам изрично. В действителност обаче търпението ми беше на привършване. — Когато говориш с мен, искам да говориш направо.

Калр Пет още се моткаше с чаения сервиз.

— Да, капитана — каза Бо Едно, все така на нокти. Ужасена до дъното на душата си.

— Радвам се, че дойде. Тъкмо щях да те повикам, между другото. Лейтенанта Тизаруат е болна. Беше болна още когато се качи на борда. Военната администрация реши, че трябва да прати още една офицера при нас, без да ги интересува дали е в състояние да пътува. Дори се опитаха да скрият състоянието ѝ от мен. — Лъжа, която не беше съвсем лъжа. А и всички воини и офицери масово се оплакваха от безумните решения на администрацията, чиито служители нямаха представа какво е да си част от екипажа на кораб. — Смятам да подам официално оплакване при първа възможност. — Лесно можех да си представя какво се случва в главата на войната. „Флотската капитана е ядосана на администрацията, а не на нашата лейтенанта“. — Утре ще я преместим в каютата ѝ, ще ѝ трябват още ден-два почивка и след това облекчени дежурства, докато медиката не прецени, че вече е достатъчно добре да се върне към обичайните си задължения. Вие сте старша на декадата, следователно отговаряте за воините си и ще поемате дежурствата на лейтенантата, докато тя е в болнични. Очаквам да ми докладвате регулярно. Искам декада Бо да се грижи всячески за лейтенанта Тизаруат. Знам, че бихте го направили така или иначе, но сега имате изричната ми заповед в този смисъл. Ако възникнат някакви притеснения за здравето ѝ или ако ви се стори, че поведението ѝ е странно — ако е объркана за необичайни неща, да речем, или по друг начин ви се стори неадекватна, — ще докладвате на медиката. Дори ако лейтенанта Тизаруат ви заповяда обратното. Разбрахте ли?