Ан Леки - Милостта на Калр

Медиката бе изправена пред два еднакво неприемливи варианта и само миниатюрният шанс да помогне на пациентата си можеше да наклони везните в едната посока. И аз видях как ги накланя.

— Аз никога... Флотска капитана, нямам никакъв опит с тази процедура. — Полагаше неимоверни усилия да контролира гласа си. Никога не беше работила с второстепенни, аз бях първият, появил се в лазарета и. И докато ме лекуваше, медиката бе следвала указанията на кораба.

А аз съвсем не бях типичният второстепенен.

— Малцина имат нужния опит. Слагането на имплантите е рутинна процедура, но лично аз не познавам нито една, която да ги е вадила. И със сигурност не знам за такава, която се е опитала да опази живота и здравето на пациентата си след като ги е извадила. Сигурна съм обаче, че ще се справите. Корабът знае какво трябва да се направи. — „Милостта на Калр“ уверяваше медиката в същото, едновременно с мен. — Аз също ще помогна.

Медиката погледна към Тизаруат — не, към Анаан- дер Мианаай, — вързана за кушетката, затворила очи, зарязала опитите си да се освободи от каишите. После погледна към мен и каза:

— Упойка.

— О, не. Трябва да е будна по време на процедурата. Но не се тревожете, преди малко едва не я удуших. Няма да крещи твърде много.

Когато най-сетне приключихме и Тизаруат се отпусна в безсъзнание, дрогирана с максималната безопасна доза седативи, медиката трепереше, и не само от изтощение. И двете бяхме пропуснали обяда и вечерята, а воините от декада Бо, уморени и все по-разтрево- жени, току минаваха покрай лазарета, кога поединично, кога по две и по три в група и с все по-измислени претексти. Корабът отказваше да отговаря на въпроси какво става.

— Тя ще се върне ли? — попита медиката, права и разтреперана, докато аз почиствах и прибирах инструментите. — Тизаруат тоест? Ще се върне ли като Тизаруат, или?...

— Не. — Затворих кутията и я прибрах в чекмеджето ѝ, — Тизаруат е умряла още щом са сложили тези неща в главата ѝ, — „Те“. Всъщност Анаандер Мианаай най- вероятно бе извършила процедурата сама.

— Та тя е дете. На седемнайсет години! Как е възможно някоя да... — Не довърши. Поклати глава, сякаш още не ѝ се вярваше, макар че го беше видяла със собствените си очи и часове наред бе бърникала в главата на младата лейтенанта.

— Бях на същата възраст, когато ми сложиха имплантите — изтъкнах аз. Е, не точно аз, а това тяло, последното, което ми беше останало. — Малко по-млада дори. — Премълчах, че медиката не бе реагирала толкова бурно, когато докараха мен в лазарета ѝ, Че очевидно имаше разлика дали се касае за граждана, или за някакъв нецивилизован победен враг.

Самата тя очевидно не долавяше разликата или пък бе толкова дълбоко смутена, че трудно контролираше реакциите си.

— И коя е тя сега?

— Добър въпрос. — Прибрах и последните инструменти. — Ще трябва сама да реши това.

— Ами ако решението ѝ не ви хареса? — Умна беше медиката. Добре би било да е на моя страна.

— Това — отвърнах аз и придружих думите си с жест, все едно хвърлям ежедневните личби, — ще стане по волята на Амаат. Починете си. Калр ще ви донесат вечерята в каютата ви. След като се нахраните и поспите, нещата ще изглеждат по-добре.

— Наистина? — попита тя. С горчивина и предизвикателство.

- Е, не непременно — признах аз. — Но винаги е по- лесно да се справиш с трудна ситуация на пълен стомах и с бистра глава.

4

В каютата ми Калр Пет, смутена от днешните събития, но иначе с обичайната си безизразна физиономия, беше сервирала вечерята ми — паница скел и термос вода, порцион от столовата на обикновените воини. Подозирах, че идеята е била на кораба, но не попитах. Нямах нищо против скела, можех да го ям постоянно, на закуска, обяд и вечеря, но си замълчах — новината, че нямам нищо против да мина на такава диета би разстроила Пет, и то не само защото би я лишила от възможността да си отмъква по някой деликатес, което се явява високо ценена привилегия на онези воини, които сервират на капитаната или на офицерите в декадната стая.

Докато аз се хранех, останалите без офицера воини Бо лъскаха умърлушено и мълчаливо своята част от коридорите. Коридорите още бяха чисти след вчерашното търкане, но поддръжката им беше част от ежедневните задължения на декадата и не биваше да се пренебрегва. Воините бяха уморени и тревожни. Ако се съдеше по малкото разменени реплики, общото мнение гласеше, че съм се отнесла към лейтенанта Тизаруат толкова зле, че тя се е разболяла. Чух ги да мърморят, че „и тази е същата като предишната“. Внимаваха да не споменават имена, разбира се.