Ан Леки - Милостта на Калр

Посрещнах Баснааид с поклон.

— Флотска капитана — каза тя и също се поклони. — Надявам се, че не ви притеснявам. Но реших, че трябва да говорим насаме.

— Изобщо не ме притеснявате, земедела. Аз съм на вашите услуги. — Посочих със здравата си ръка един стол. — Ще седнете ли?

Седнахме. Дванайсет ни наля чай, след което отиде в един ъгъл и застана там неподвижна като второстепенен.

— Искам да знам — каза Баснааид, след като отпи любезно от чая, — какво стана със сестра ми.

Разказах ѝ. Как лейтенанта Оун се досети за раздвоението на Анаандер Мианаай и за действията на едната част от лордата на Радч. Как лейтенанта Оун отказа да изпълни заповедите на въпросната Анаандер и в резултат лордата на Радч нареди да я екзекутират. Екзекуция, извършена от мен. И как след това, по причини, които все още не разбирах напълно, аз насочих оръжието си към лордата на Радч и я застрелях. И как в резултат на това тя ме унищожи, унищожение, от което оцеля само Едно Еск Деветнайсет.

След като приключих с разказа си, Баснааид мълча цели десет секунди. После каза:

— Значи сте били част от нейната декада? Едно Еск?

— Едно Еск Деветнайсет, да.

— Винаги казваше, че се грижите отлично за нея.

— Знам.

Тя се засмя тихо.

— Знаете, разбира се. По същия начин, по който сте чели цялата ми поезия. Чувствам се неудобно.

— Не беше толкова зле. На общия фон. — Лейтенанта Оун не беше единствената, чиято сестричка пишеше поезия. — Лейтенанта Оун я ценеше високо. Наистина.

Винаги се радваше от сърце, когато получи съобщение от вас.

— Това е хубаво — каза простичко Баснааид.

— Земедела, аз... — Но не бих могла да продължа, без да загубя самообладание. Кексче или парче плод биха били твърде сложен начин да отвлека вниманието си. Глътка чай би била недостатъчна. Затова просто чаках. Баснааид седеше търпеливо срещу мен и също чакаше. — Корабите обичат своите офицери — продължих аз, когато сметнах, че вече съм в състояние да го направя. — Неизбежно е, такива сме създадени. Но някои офицери обичаме повече от другите.

— Мобилизирах всичките си сили и продължих: — Аз много обичах сестра ви.

— Това също е хубаво — каза тя. — Радвам се, наистина. И вече разбирам защо ми направихте онова предложение. Но въпреки това не мога да го приема. — Спомних си разговора ѝ с Тизаруат в дневната ни в Долната градина. „Заслугата за щедростта им не е моя“. — Не мисля, че човек може да си купи опрощение, дори на такава цена.

— Не към опрощение се стремях. — Единствената, която можеше да ми го даде така, че да е от значение за мен, беше мъртва.

Баснааид се замисли над думите ми.

— Дори не мога да си го представя — каза накрая. — Да си част от нещо толкова голямо, за толкова дълго, а после изведнъж да останеш съвсем сама. — Пауза, после: — Сигурно приемате със смесени чувства факта, че лордата на Радч ви е направила част от Мианаай.

Изобщо не са смесени.

Тя се усмихна тъжно. После каза спокойно и сериозно:

— Не знам какво да мисля за онова, което ми разказахте.

— Не ми дължите обяснение за мислите и чувствата си. Но предложението ми остава. Ако промените решението си, просто ме уведомете.

— Ами ако имате деца?

За миг ми бе невъзможно да повярвам, че изобщо ѝ е хрумнала такава мисъл.

— Можете ли да си ме представите с бебе на ръце, граждана?

Тя се усмихна.

— Имате право. Но всякакви хора стават майки.

Вярно.

— И всякакви хора не стават. Предложението ми винаги ще е валидно. Но няма да го спомена отново, освен ако не промените решението си. Как са нещата в земеделската служба? Имате ли готовност да включите гравитацията?

— Почти. Когато станцията я изключи, вода имаше навсякъде. Голям зор видяхме, докато я приберем. Но не изгубихме толкова риба, колкото се опасявахме.

Сетих се за децата, които бях видяла да тичат по моста и да хранят рибите — с яркоцветни люспи, цикламени и зелени, оранжеви и сини.

— Това е добре.

— По-голямата част от първо ниво на Долната градина се отърва без повреди, но подпорното ниво ще трябва да се ремонтира основно, преди да върнем водата в езерото. Оказа се, че е пропускало от известно време, но съвсем леко.

— Нека позная — казах и взех чашата си. — Гъбите.

— Гъбите! — засмя се тя. — Трябваше да се сетя още щом чух, че в Долната градина отглеждат гъби. Да, промъквали са се в подпорното ниво и са отглеждали гъбите там. Но по всичко личи, че „оранжериите“, които са построили при подпорите, и органичният материал, който са струпали под формата на почвен субстрат, са предпазили Долната градина от наводняване.