Ан Леки - Милостта на Калр

— Не можеш... — започна капитана Хетнис.

— Млъкни, граждана — казах аз. — Говоря с „Мечът на Атагарис“. — Капитана Хетнис не каза нищо. — Ти, „Мечът на Атагарис“, ще ми кажеш с кого е въртяла търговия капитаната ти от другата страна на Призрачния портал.

— Няма — отговори „Мечът на Атагарис“.

— Тогава ще убия капитана Хетнис. — Медиката, която още се занимаваше с коректива върху коляното на Хетнис, ме стрелна с изненадан поглед, но не каза нищо.

— Вие — каза „Мечът на Атагарис“. Гласът му беше безучастен като на второстепенен, но аз можех да се досетя за емоциите, които криеше корабът. — Ако само можех да ви покажа какво е. Ако само можехте да разберете какво е да си в моята позиция. Но това няма как да стане и е поредното доказателство, че справедливост не съществува.

Имаше какво да кажа по въпроса. Имах отговори. Вместо това повторих:

— С кого въртеше търговия твоята капитана от другата страна на Призрачния портал?

— Тя не се представи — отвърна „Мечът на Атагарис“ с все същия равен и спокоен глас. — Приличаше на ичана, но не можеше да е такава, защото никоя ичана не говори радчайски с такъв акцент. Ако се съди по говора ѝ, вероятно идваше от самия Радч.

— С лек намек за нотайски акцент вероятно. — Мислех си за онзи чаен сервиз, който Рогд беше счупила, а Калр Пет — прибрала от боклука и донесла в Долната градина. И за снабдителната капсула.

— Може би. Капитана Хетнис смяташе, че онази работи за лордата на Радч.

— Ще държа капитаната ти близо до себе си, кораб — казах аз. — Ако не ми се подчиниш или ако реша, че си ме измамил, тя ще умре. Изобщо не се съмнявай в думите ми.

— Как бих могъл? — отвърна „Мечът на Атагарис“. Горчивината се долавяше ясно въпреки равния му тон.

Не отговорих. Обърнах се и се изтеглих напред, за да направя място на Амаат, които носеха консервационен пашкул за капитана Хетнис. Зърнах Баснааид, която седеше само на няколко кресла от нас и вероятно бе чула целия ми разговор с „Мечът на Атагарис“.

— Флотска капитана — каза тя, когато се изравних с нея. — Исках да ви кажа нещо.

Сграбчих една скоба и спрях.

— Да, земедела?

— Радвам се, че сестра ми е имала приятела като вас, и ми се иска... Имам чувството, че ако сте били там, когато се е случило онова... когато е загинала... Че може би нещата са щели да се развият другояче и тя още щеше да е жива.

От всички неща, които би могла да каже... От всички неща, които би могла да каже сега, когато току-що бях заплашила да застрелям капитана Хетнис само за- щото знаех какво чувства корабът ѝ към нея. Да ми каже точно това, точно тя и точно сега...

Бях изчерпала способностите си да мълча, да се правя на безразлична.

— Граждана — отвърнах и чух собствения си глас да се изравнява до пълна монотонност. — Аз бях там, когато се случи, и не можах да помогна на сестра ви. Споменах ви, че съм използвала друго име по времето, когато я познавах. Това име беше „Правдата на Торен“. Аз бях корабът, на който тя служеше, и по лична заповед на Анаандер Мианаай застрелях сестра ви в главата. Случилото се впоследствие доведе до собственото ми унищожение и тялото, което виждате сега, е единствената отломка от онзи кораб. Аз не съм човек и вие имахте пълно право да сте груба с мен при първата ни среща. — Извърнах лице преди Баснааид да е видяла малките издайнически знаци за чувствата, които съпровождаха това мое признание.

Всички в совалката ме бяха чули. Баснааид мълчеше шокирана. Сейварден вече знаеше, разбира се, както и медиката. Не исках да знам какво мислят Амаат на Сейварден. Не исках нито да видя, нито да чуя мнението на „Мечът на Атагарис“. Обърнах се към единствената, която не бе реагирала на признанието ми — лейтенанта Тизаруат, съсредоточена изцяло върху мислите за собствения си провал, както в живота, така и в саможертвата.

Наместих се в креслото до нея, стегнах каишите. За миг сериозно се замислих дали да не ѝ кажа точно колко глупаво е постъпила в Градините и какъв късмет бяхме извадили всички, че оцеляхме след глупостта ѝ. Вместо това разкопчах колана ѝ със здравата си ръка — лявата беше обездвижена от коректива на рамото ми — и я придърпах към себе си. Тя се вкопчи в мен, зарови лице във врата ми и започна да плаче.

— Няма нищо — казах и преметнах несръчно ръка около раменете ѝ. — Всичко ще се оправи.

— Сериозно? — попита тя, докато хълцаше във врата ми. Една сълза се откъсна и отлетя като малка лъскава перла. — Как би могло да се оправи? — А после: — Никоя не би дръзнала да успокоява вас с такава изтъркана фраза.