Ан Леки - Милостта на Калр

Над три хиляди годишна. Безкрайно амбициозна. И само на седемнайсет.

— Погрешно си разбрала. — Ако се замислеше, стига да беше в състояние да мисли ясно в момента, сигурно би се сетила коя би могла да ми каже нещо такова. И да се беше сетила, не го показа. — В началото е много трудно — продължих аз, — когато те включат. Но останалата ти част е около теб, освен това знаеш, че всичко това е временно, че скоро всичко ще се оправи. А после, когато се оправи, всичко е невероятно, изумително. Да имаш такъв достъп, да виждаш толкова много и на толкова много места едновременно. То е като... — Но истината е, че не може да се опише. Тизаруат би трябвало да го е усетила в някаква степен, макар и само за няколко часа и с притъпени от стреса или медикаментите сетива. — Но тя не ти е позволила да го имаш. Това не е било част от плана ѝ.

— Мислите ли, че не го знам? — Естествено, че го бе знаела. Как би могла да не го знае? — Чувствата ми я дразнеха и тя ме упои при първа възможност. Не ѝ пукаше дали... — Позатихналите хлипове отново набраха сила. Още сълзи се понесоха във въздуха. Бо Девет, която през цялото време бе стояла наблизо, ужасена от моето признание и допълнително притеснена от разговора ми с Тизаруат, ги улови с една кърпа, после я сгъна и я подпъхна между лицето на Тизаруат и врата ми.

Амаат на Сейварден висяха неподвижни, примигващи, дълбоко объркани. Думите ми бяха сринали представата им за вселената и сега те се чудеха как да наместят чутото от мен в реалност, която да им е понятна.

— Вие какво сте увиснали там? — сопна им се Сейварден. Не я бях чувала да им говори толкова сурово, но тонът ѝ сякаш свърши работа и ги извади от унеса. — Я се размърдайте! — И те се размърдаха с облекчение.

Междувременно Тизаруат се бе поуспокоила.

— Съжалявам — казах аз. — Няма начин да върна нещата назад, нито за мен, нито за теб. Но всичко ще се оправи. Все някак ще се оправи.

Не ми отговори, а след пет минути, изтощена от събитията, от отчаянието и скръбта си, заспа.

21

Веднага след като пристигна ремонтният екип, совалката бе свободна да се оттегли от дупката, която беше пробила в купола. Наредих курс към „Милостта на Калр“. Не беше нужно медицинската служба на станцията да знае подробности, а и служителите ѝ си имаха достатъчно работа с проблеми, причинени или усложнени от липсата на гравитация, която не можеше да бъде включена отново, преди течът в езерото да бъде отстранен. А и откровено казано, исках да се върна на кораба, пък било то и за кратко.

Медиката искаше да ме затвори някъде, където да ми се мръщи на воля и да ми казва да не ставам без нейно разрешение, а аз нямах нищо против да ѝ угодя, за ден поне. Затова Сейварден дойде да ми докладва в лазарета, където се излежавах на една койка и пиех чай.

— Като в старите времена — каза Сейварден с усмивка. Усмихната, но напрегната. Чакаше какво ще ѝ кажа сега, когато нещата бяха по-спокойни.

— Да — казах и отпих от чая. Определено не беше „Рибна щерка“. Добре.

— Нашата Тизаруат здравата са я натупали — подхвърли Сейварден, за да запълни мълчанието. Тизаруат лежеше до нас, зад завеса, наглеждана от Бо Девет, която имаше изрични нареждания да не оставя лейтенантата си сама и за секунда. Ребрата ѝ още не бяха зараснали и медиката я бе включила към апарат, докато реши какво още би могла да направи за нея.

— Къде ѝ е бил умът — да напада второстепенен с изключена броня!

— Опита се да привлече огъня му, така че аз да стрелям, преди второстепенният да е застрелял земедела Баснааид. Имаше късмет, че „Мечът на Атагарис“ не я застреля от упор. — Явно „Мечът на Атагарис“ се бе стреснал от смъртта на преводача Длик повече, отколкото си бях представяла. Или пък не е искал да убива офицера без изрична заповед.

— Земедела Баснааид значи? — попита Сейварден. Опитът ѝ с невръстните лейтенанти може и да не беше голям колкото моя, но не беше и малък. — Някакъв интерес от другата страна има ли? Или именно липсата му е предизвикала самоубийственото ѝ поведение и сълзите след това? — Вдигнах вежда и тя продължи: — Чак сега си давам сметка колко бебета лейтенанти са плакали на рамото ти през годините.

Сълзите на Сейварден нито веднъж не бяха мокрили униформените ми куртки, докато бях кораб.

— Да не би да ревнуваш?

— Май да. Когато бях на седемнайсет, по-скоро бих си отрязала ръката, отколкото да покажа някаква слабост. — Също когато беше на двайсет и седем и на трийсет и седем. — Сега съжалявам.