Ан Леки - Милостта на Калр

Мускулите на ръцете ѝ трепнаха. Овладя се, преди да е скръстила ръце.

— Бях притеснена.

— И смяташ, че никога повече няма да си притеснена?

Тя примигна стреснато. Ъгълчетата на устата ѝ се извиха нагоре.

— За теб ли? Не. — Изсмя се тихо, после я заля странна смесица от съжаление и смут. — Виждаш ли каквото вижда корабът?

— Понякога. Понякога моля кораба да ми покаже, или той сам ми показва неща, които смята, че би трябвало да видя. Неща като онези, които корабите показват на своите капитани. Но и други — данни, които ти например не би могла да разчетеш така, както ги разчитам аз.

— Никога не мога да скрия нищо от теб. Виждаш ме като на длан. — Все още беше смутена. — Дори когато ме намери на Нилт. Предполагам, вече знаеш, че земедела Баснааид пътува насам?

Баснааид беше настояла пред станционните власти да се присъедини към екипа по ремонта на купола, а после, докато аз бях спяла, бе помолила да я пренасочат към „Милостта на Калр“. Сейварден, изненадана и озадачена, се беше съгласила.

- Да. Ако бях будна, щях да постъпя също като теб. — Тя се зарадва да го чуе, макар че не се изненада.

— Нещо друго има ли? — Нямаше друго, или поне не такова, за което би искала да говори, така че я освободих.

Трийсет секунди след като Сейварден си тръгна Тизаруат дойде зад моята завеса. Поканих я с жест да седне на леглото ми и дръпнах крака да ѝ направя място.

— Лейтенанта — казах ѝ, след като тя седна предпазливо на ръба на койката. Торсът ѝ още бе стегнат в корективи заради заздравяващите ребра и другите ѝ наранявания. — Как си?

— По-добре — каза тя. — Мисля, че медиката ми е дала нещо. Това е единственото обяснение за изчезването на натрапчивите мисли и на постоянното желание да ме бяхте изхвърлили през шлюза още щом ме разкрихте.

— Откога се чувстваш така? Отскоро? — Не бях подозирала, че е склонна към самоубийство. От друга страна, напоследък не ѝ бях обръщала нужното внимание.

— Не, отдавна. Просто... преди не беше толкова истинско. Не толкова интензивно. Но когато видях какво е направила капитана Хетнис, как заплашваше да убие земедела Баснааид, за да стигне до вас... Разбрах, че вината е моя.

— Твоя? — Не мислех, че има виновни, освен, разбира се, капитана Хетнис. — Няма съмнение, че опитите ти да се намесиш в местната политика са я подплашили. За всички беше очевидно, че се опитваш да си спечелиш влияние. Но също толкова вярно е, че аз знаех за това от самото начало и щях да те спра, ако го смятах за неразумно.

Облекчение — съвсем малко. Чувстваше се спокойна, настроението ѝ беше стабилно, вместо да се мята по обичайния за нея начин. Права беше — медиката категорично ѝ беше дала нещо.

— Точно там е работата. Ако мога да говоря откровено, флотска капитана. — Дадох ѝ знак да продължи. — Нали разбирате, флотска капитана, че и двете правим точно това, което иска тя? — „Тя“ можеше да е само Анаандер Мианаай, лордата на Радч. — Изпратила ни е тук да направим точно това, което правим. Не ви ли притеснява, флотска капитана, че е взела нещо, което е знаела, че искате, и го е използвала, за да ви накара да ѝ играете по свирката?

— Понякога ме притеснява, да — признах аз. — Но после си напомням, че онова, което иска тя, не е особено важно за мен.

Преди Тизаруат да е отговорила, влезе медиката. Намръщена, естествено.

— Настаних ви тук, за да си почивате, флотска капитана, а не да провеждате среща след среща.

— Какви срещи? — Погледнах я с невинно изражение. — С лейтенантата сме пациенти и си почиваме, както виждате.

Медиката изсумтя.

— А и нетърпението ми е обяснимо — продължих аз. — Почивах си цели две седмици, докато бях на планетата. Трябва да наваксам.

— И наричате онова почивка, така ли? — попита медиката.

— Ами, да, докато не избухна бомбата.

— Медика — каза Тизаруат. — До края на живота си ли ще бъда на лекарства?

— Не знам — отговори медиката. Сериозно и откровено. — Надявам се, че не, но не мога да обещая. — Обърна се към мен. — Бих ви забранила да приемате повече посетители, флотска капитана, но знам, че няма да се съобразите със забраната ми, поне що се отнася до зе- медела Баснааид.

— Баснааид идва тук? — Тизаруат, която и без това седеше с изправен гръб заради корективите, сякаш се изопна още повече. — Флотска капитана, може ли да се върна на станцията с нея?

— Категорично не — заяви медиката.

— Не е изключено сама да промениш решението си по този въпрос — казах аз. — Подозирам, че Баснааид не гори от желание да ѝ правим компания. Явно не си ме чула, на совалката, когато ѝ казах, че съм убила сестра ѝ.