Ан Леки - Милостта на Калр

— О! — Не беше чула. Била е твърде заета със собственото си нещастие. Разбираемо.

— В леглото, лейтенанта — настоя медиката. Тизаруат ме погледна въпросително, но аз не възразих, затова тя въздъхна и тръгна към своята койка, последвана от медиката.

Облегнах глава назад и затворих очи. Баснааид щеше да пристигне след двайсетина минути. „Мечът на Атагарис“ беше изключил двигателите си. Всичките му офицери бяха в пашкули. Както и почти всичките му второстепенни, освен шепа, които изключваха системите му под надзора на няколко от моите Амаат. След горчивите си думи към мен, докато пътувахме със совалката, „Мечът на Атагарис“ бе ограничил комуникацията до крайно необходимото от техническо естество. Прости отговори на конкретни въпроси. „Да“. „Не“. И толкоз.

Калр Дванайсет влезе в лазарета и спря до леглото ми. С неохота. Много смутена. Надигнах се и отворих очи.

— Флотска капитана — каза Дванайсет, тихо и напрегнато. Прошепна го почти. — Аз съм корабът. — И се пресегна да ме прегърне през раменете.

— Дванайсет, вече си чула, че съм второстепенен. — Изненада. Още смущение. Чула беше, да, но не очакваше да ѝ го кажа в лицето. Добавих: — И моля те, не ми казвай, че това няма значение, защото не мислиш за мен като за второстепенен.

Бърза консултация между Дванайсет и кораба.

— Ако позволите, флотска капитана — каза след това Дванайсет, насърчена от „Милостта на Калр“. — Мисля, че това не е докрай справедливо. Научихме съвсем наскоро, затова ни е трудно да мислим за вас по нов начин. — Имаше известно основание. — Още не можем да свикнем с тази мисъл. От друга страна, флотска капитана, това обяснява някои неща.

Без съмнение.

— Знам — казах аз, — че на кораба му е приятно, когато влизате в ролята му, а поведението на второстепенни ви помага да се чувствате невидими и в безопасност. Но да си второстепенен не е игра.

— Да, флотска капитана. Разбирам това, госпожо. Но както казахте, на кораба му е приятно. А и корабът се грижи за нас, флотска капитана. Понякога имам чувството, че сме ние и корабът срещу всички останали.

— Знам — казах аз. — Точно по тази причина не се опитах да сложа край на това. — Поех си дъх. — Нямаш нищо против да го направим?

— Да, флотска капитана — каза Дванайсет. Все така смутена, но искрена.

Затворих очи и отпуснах глава на рамото ѝ, а тя ме прегърна. С две ръце. Не беше същото, не беше като да прегръщам себе си, макар че усещах не само униформата на Дванайсет под бузата си, а и тежестта на собствената си глава върху нейното рамо. Пресегнах се максимално, усетих смущението на Дванайсет, но и топлотата, която изпитваше към мен. Усетих и другите Калр, които се движеха из кораба. Не беше същото. Не би могло да е същото.

Помълчахме миг-два, после Дванайсет каза от името на кораба:

— Едва ли можем да виним „Мечът на Атагарис“, че обича толкова капитаната си. Макар че един „Меч“ би трябвало да има по-добър вкус.

„Мечовете“ бяха толкова арогантни, толкова сигурни в превъзходството си над „Милостите“ и „Правдите“. Но някои неща просто не можеш да избегнеш.

— Кораб — казах на глас, — ръката на Дванайсет започва да изтръпва. А аз трябва да се приготвя за срещата си със земедела Баснааид. — Дванайсет ме пусна и отстъпи назад, а аз си избърсах очите с ръка. — Медика. — Меди- ката беше в коридора, но знаех, че ще ме чуе. — Няма да приема земедела Баснааид така. Връщам се в каютата си. — Трябваше да си измия лицето, да се облека и да съм сигурна, че ще има чай и закуски, които да ѝ предложа, макар да бях сигурна, че ще откаже.

— Възможно ли е да идва чак тук — попита корабът през Дванайсет — само за да ви каже колко ви мрази?

— Ако е така, ще я изслушам, без да споря. Тя има пълното право да ме мрази.

Ризата се оказа твърде тясна за рамото ми, все още обвито от коректив, но с няколко сложни и предпазливи маневри успях да вкарам ръката си в униформената куртка. Дванайсет твърдо се противопостави на идеята да посрещна земедела Баснааид без риза, със или без куртка отгоре, и решително сряза ръкава по дължина.

— Пет ще разбере, когато ѝ обясня, флотска капитана— каза тя, макар вътрешно да се боеше, че може и да не стане така. Калр Пет още беше в Долната градина и помагаше да закрепят вещи и мебели, така че никоя да не пострада, когато отново включат гравитацията.

Когато Баснааид пристигна, вече бях облечена и не ми личеше чак толкова, че съм паднала от скалите и едва не съм се удавила. Поколебах се дали да си сложа мемориалната игла на лейтенанта Оун — Баснааид се беше ядосала, когато ме видя с нея първия път, — но накрая все пак накарах Дванайсет да я забоде на куртката ми до сребърната игла с опал на преводача Длик. Дванайсет успя да намери отнякъде кексчета и ги сервира на масата заедно със сушени плодове и — най-после — подреди всичко в най-добрия ми порцелан, семплия, но изящен бял чаен сервиз, който бях видяла за последно на Омоу, при срещата си с Анаандер Мианаай. За миг се изумих, че Пет е събрала куража да поиска точно него. После стигнах до извода, че това изобщо не би трябвало да ме изненадва.